— Какво „за да“?

Джими най-сетне реши как да се изрази, макар и мрачно:

— За да си готов за тях, когато отново се появят.

Двайсет и пета глава

Мобилният ми телефон иззвъня малко преди полунощ. Джими ми беше оправил леглото в свободната стая и аз седях на кухненската маса и все още се опитвах да осмисля разказа му. Почвата под краката ми вече не изглеждаше стабилна и не бях сигурен дали ще мога да остана изправен. Може би трябваше да се усъмня в разказа на Джими или поне да подходя скептично към някои подробности, докато лично не ги разследвам още малко, но не го направих. Дълбоко в сърцето си знаех, че всичко, което ми каза, е истина.

Погледнах екранчето на телефона си, преди да приема обаждането, но номерът бе непознат.

— Ало?

— Господин Паркър? Чарли Паркър?

— Да.

— Обажда се детектив Дъг Сантос от Шейсет и осми участък. Господине, бих искал да знам къде се намирате в момента?

Шейсет и осми участък покриваше района на Бей Ридж, където преди живеех със семейството си. Ченгетата от този участък, включително Уолтър Коул, първи пристигнаха на местопрестъплението в нощта, когато умряха Сюзън и Дженифър.

— Защо? — попитах. — Какво има?

— Моля ви, просто отговорете на въпроса ми.

— В Бруклин. В Бенсънхърст.

Тонът на гласа му се промени. Отначало бе само делови и рязък, а сега думите му прозвучаха по-тревожно. Не знам как се случи, но само за няколко секунди усетих, че съм станал евентуален заподозрян.

— Можете ли да ми дадете адреса? Бих искал да говоря с вас.

— За какво става дума, детектив? Късно е, а имах дълъг ден.

— Бих предпочел да ви го кажа лично. Адресът?

— Един момент.

Джими тъкмо се бе върнал от тоалетната. Изви въпросително вежди и аз закрих телефона с ръка.

— Полицай от Шейсет и осми участък. Иска да говори с мен. Имаш ли нещо против да се видя с него тук? Имам чувството, че ще ми трябва алиби.

— Разбира се — отговори Джими. — Как се казва?

— Сантос.

Джими поклати глава.

— Не го познавам. Малко е късно, но ако искаш, мога да завъртя няколко телефона и да разберем какво става.

Дадох адреса на Сантос. Каза, че до час ще пристигне. А в това време Джими започна да звъни на познатите си, макар че и Уолтър Коул оставаше вариант, ако неговите връзки не свършеха работа. Освен това изхвърли празните бутилки още докато водеше първия разговор, който се оказа достатъчен. Когато затвори, беше потресен.

— Извършено е убийство — каза.

— Къде?

— Няма да ти хареса. На „Хобарт“ 1219. Има мъртъв човек в кухнята на някогашната ти къща. Името му сигурно ще предизвика у теб смесени чувства — Мики Уолас.

Сантос пристигна половин час по-късно. Беше висок и мургав, вероятно на не повече от трийсет години. Имаше жадния вид на човек, твърдо решен да направи всичко в човешките възможности, за да се издигне максимално бързо в професията, и беше готов да мачка наред. Разочарова се, когато се оказа, че имам алиби за цялата вечер, при това осигурено от ченге. Все пак прие поканата за чаша кафе и макар да не се държа точно приятелски, все пак се поразмекна достатъчно, за да стане ясно, че вече не съм вероятен заподозрян.

— Познавахте ли този човек? — попита той.

— Възнамеряваше да пише книга за мен.

— А какво беше вашето отношение?

— Не беше добро. Опитах се да го разубедя.

— Нещо против да попитам как? — Ако Сантос имаше чувствителни като антени пипала, щяха да се размърдат в този момент. Може и да не бях убил Уолас лично, но пък имаше вероятност да съм наел някого, за да го стори.

— Заявих му, че няма да му съдействам. И се постарах никой друг да не му съдейства.

— Явно не е схванал намека. — Сантос отпи от кафето си. Остана приятно изненадан от вкуса му. — Хубаво кафе — отбеляза той пред Джими.

— „Блу Маунтин“ — поясни Джими. — Само най-доброто.

— Работили сте в Девети участък, така ли? — попита Сантос.

— Точно така.

Сантос насочи вниманието си отново към мен.

— Баща ви също е работил в Девети, нали?

Почти се възхитих на способността на Сантос толкова бързо да влиза в крак. Ако не беше следил случая ми преди, явно някой го бе запознал с основните моменти по телефона, докато бе шофирал към Бенсънхърст.

— Пак познахте.

— Бъбрите си за едно време, а?

— Това има ли общо със сегашния случай?

— Не знам, има ли?

— Вижте, детектив — казах, — исках Уолас да спре да се рови в живота ми, но не исках да умира. Ако смятах да го убивам, нямаше да го направя в стаята, където са били убити жена ми и дъщеря ми и щях да се погрижа да съм много далеч в същия този момент.

Сантос кимна.

— Май имате право. Знам кой сте. Каквото и да говорят хората за вас, не сте глупав.

— Радвам се да го чуя — казах.

— Нали? — Въздъхна. — Преди да дойда тук, говорих с някои хора. Смятат, че това не е вашият стил.