— Да се живее с мен не е тежко, Моузес.

— Не казвам с теб, говоря по принцип.

Тя се изправи и подреди слоновете както си бяха.

— Просто остаряваш, братко.

Моузес нежно я привлече към себе си и я дръпна за косата. Беше с една година по-голям от Харди. Бе отгледал сестра си от осемгодишна възраст. От десетте неща, които най-много обичал на света, обичаше да казва той, осемте били Франи. Останалите две се пазеха в дълбока тайна.

Като се обърна към прозореца, Моузес видя полицейската кола да спира отпред.

— Ето го — каза той. — Виждаш ли? Сигурно се е разправял с ченгетата.

41

Всичко тънеше в мъгла — главата му, навън през прозореца на спалнята.

— Не заслужавам това — Франи бе станала преди малко, беше взела душ и се бе облякла. Седеше в другия край на стаята, до вратата към детската стая, в люлеещия се стол. — Много ми е мъчно, че ти се е случило, но щеше да го избегнеш, ако се бе прибрал у дома.

— Франи…

Тя го прекъсна и продължи. Не плачеше, но бузите й бяха мокри.

— Знам, че преживяваш тежък момент, въпреки че не мога да разбера защо. И няма нужда да се опитваш да ми обясняваш. Но не заслужавам да се отнасяш с мен по този начин. Да не се обаждаш, да ме оставяш да седя и да се тревожа цяла нощ. Не искам да живея така.

Харди имаше голям колкото орех оток на темето. Лявото му ухо беше одрано и имаше дълбока рана в скалпа над него. Сигурно го бяха ритали, когато бе паднал — ребрата му го пробождаха. Имаше страхотно главоболие, езикът му беше прехапан на няколко места. Все още имаше вкус на кръв в устата си.

— Съжалявам…

— Разбира се, че съжаляваш. Аз също. Кой не би съжалявал? Какво искаш, Дизмъс? Какво искаш? Ако не ме искаш, махам се, с децата, с всичко. Говоря сериозно.

Не се съмняваше в думите й. Франи не беше играч и не блъфираше.

— Искам те — отвърна той. Видя я как си поема въздух. Чудо беше, помисли си Харди, че тя още го искаше. Никога преди не я бе виждал толкова ядосана, но поне всичко между тях не беше свършено.

— Знам, че се държах като лайно. Не мога да ти опиша…

Тя вдигна ръка.

— Никакви словоизлияния. Просто не искам да съм нещастна. Не го искам за никой от нас. Това семейство не го заслужава. Включително и ти.

Харди се хвана за главата с две ръце.

— Тогава защо имам чувството, че точно това заслужавам?

— Не знам. Някак си остави тези идиоти да те накарат да си мислиш, че те превъзхождат с нещо, което е смешно. Какво толкова има в тях? Какво толкова са направили? Защо толкова те е грижа какво си мислят за теб?

— Добре, ами ако са прави? Може и да са прави…

— По дяволите, Дизмъс. Не са прави. Ти не си неудачник. Защо ли? Защото аз съм умна и нямаше да се омъжа за неудачник. Не им позволявай да ти сторят това — и на мен също. Ако им позволиш, те наистина ще спечелят.

Защо не можеше да разбере? В продължение на няколко месеца непрекъснато го беше доказвало действията си.

— Трябва да признаеш, Франи, че не ми работи много късметът.

Очите й вече святкаха.

— Благодаря ти много. А аз какво съм? Ами къщата и Бек? — Тя махна към корема си. — Ами новият човек? Това не е ли късмет?

— Нямах предвид това.

— Ами тогава — отсече тя, малкото юмруче се заби в крака й и тя повиши глас. — По дяволите, не го казвай тогава — Франи се изправи, влезе в детската стая. Люлеещият се стол скърцаше по дъските. След малко я чу да говори на Ребека.

— Няма нищо, не си виновна ти, съкровище. Заспивай пак, сега.

Харди, както беше схванат и му се гадеше, се насили да стане от леглото, въпреки че всичко го болеше. Застана до вратата на детската стая и спря скърцащия стол с крак.

Тя се извърна.

— Виж — каза, — каквото и да е, просто го остави зад гърба си. Не можеш да го промениш. Нека просто продължим да живеем, става ли? Добре си живеем тук. Но трябва да ме уважаваш. Трябва да уважаваш и себе си. Край на проповедта — Франи прекоси стаята и се приближи към него, леко го докосна по ръката. — Иди и си вземи един душ. Горещ. Аз ще приготвя закуската.

Харди седеше на свръхтвърдата пейка в галерията на отдел 22, съдебната зала на Мериън Браун. Елизабет Пулиъс, зашеметително облечена в червено и синьо, изобщо не го удостои с поглед от прокурорската банка. Харди разпозна няколко добре облечени адвоката, които се навъртаха наоколо, вероятно изпратени от Дейвид Фримън, за да си избере Фаулър — предполагаше, че на един от тях щеше да се падне честта да представлява Анди.