Харди знаеше, че обвинението можеше да обори с това, че съдията бе толкова арогантен, та изобщо не си е помислил, че някой би дръзнал да претърсва кабинета му, макар технически погледнато той да е бил общинска собственост. Но си замълча.

— Е, да предположим, че бъде прието за доказателство, какво означава това, Анди? О. Н. довечера — „Елоиз“?

— Един познат от клуба… — започна той.

— Какъв клуб?

— „Олимпик“. Едно от момчетата каза, че било поканено на някакъв благотворителен прием на яхтата на Неш „Елоиз“, това беше някъде през март или април, мисля.

Харди провери.

— Шестнайсети май — горе-долу месец преди убийството.

Точността не трогна кой знае колко Фаулър.

— Добре, май. Както и да е, реших, че мога да отида и да видя прочутия кучи син — той поклати глава. — После се отказах.

— Защо?

— Не знам. Поради ред причини, предполагам. Помислих си, че и Мей може да е там, а не смятах, че ще мога да преживея да я видя с него.

Харди отново отиде до прозореца. От флуоресцентните отблясъци по масата главата му отново бе започнала да пулсира. Постоя с гръб за миг, после се извърна.

— Анди, може и да те обиди, но държа да се подложиш на полиграфски тест*.

[* С детектор на лъжата — полиграф — се установяват лъжливи показания — Б.пр.]

Съдията присви устни. Искането явно го ядоса.

— Полиграфите не вършат работа, Диз. Не се признават в съда.

— Знам.

Настъпи мълчание. Харди стоеше до прозореца, Фаулър се беше облегнал назад на стола си.

— Казах ти, че не съм го убил.

— Знам, че ми каза.

— Но ти не ми вярваш?

Харди остави тишината да говори.

Съдията настоя.

— Заради онази единствена лъжа, нали, че не съм знаел кой е Неш? Обясних ти вече. Не смятах, че ти или някой друг трябва да знае. Не мислех, че ще се разбере.

— Е, вече се разбра и няма какво повече да се разбира. Трябва да знам всичко и аз ще реша какво да премълча. Искаш да те защитавам — или това ще правя, или се отказвам.

— И имаш нужда от полиграф за това?

— За да скъсам една страница от папката на Пулиъс, „Лъжата говори за характера на обвиняемия, ваша светлост“.

— Смяташ ли, че ще се съглася да се подложа на полиграфски тест?

Харди забарабани с пръсти, огледа стените и голите прозорци.

— Знаеш ли, Анди, страхувам се, че това не е молба.

— Диз, резултатите не се допускат в съда! — повтори Фаулър. Замълча за миг, за да се успокои. — И знаеш ли защо не се допускат? Защото не вършат работа. Защото не доказват нищо.

Харди кимна.

— Знам — в съдебната зала подобни експерименти, най-малкото, се приемаха с подозрение.

Фаулър го погледна.

— Тогава защо?

Харди откри, че преглъща думите си — изречени на висок глас щяха да прозвучат високопарно, самодоволно. Причината беше, че искаше нещо да му позволи, заради собствената му съвест, да продължи да защитава Анди, нещо, което, ако не го оневиняваше, поне да оставяше отворена вероятността, въпреки лъжите и неблагоразумните действия, да е невинен.

За повечето професионалисти в тази област това нямаше никакво значение. Въпросът не се състоеше в самия факт, а дали този факт можеше да бъде доказан. Но Харди бе работил като ченге, после като прокурор. Нагласата му беше да хваща лошите и той не искаше да има нищо общо със защитата на виновен човек, дори и на стар приятел като Анди Фаулър.

— Имам си причините — каза той най-накрая, — и ти или ще ги приемеш или ще си наемеш нов адвокат, Анди.

Погледът на Фаулър беше решителен, спокоен.

— Не съм го убил аз, Диз.

Харди разпери ръце.

— Тогава не би трябвало да има никакъв проблем, нали?

Най-накрая съдията кимна.

— Добре, Дизмъс. Не ми харесва, но съм съгласен.

44

Глицки носеше каки на цвят панталони, кубинки и кожено яке. Беше висок около метър и деветдесет и тежеше малко над сто килограма. Черната му коса бе късо подстригана, почти като на морски пехотинец. Когато беше по-млад, отчасти за да прикрие горната част на белега си, си бе пуснал мустаци като на китайски император, но вече от шест години ходеше гладко обръснат.

Елизабет Пулиъс бе работила с него най-малко по четиринайсет дела, откакто бе започнала да се занимава с убийства преди три години. Отношенията им бяха преди всичко сърдечни и открити. Стояха от една и съща страна на барикадата. Следователно появата на импозантната фигура на Ейб на вратата не би трябвало да я изпълва с лоши предчувствия. Но я изпълни.

Не беше казал нищо. Тя преглеждаше показанията по дело, което щеше да се гледа след два месеца, като ги наизустяваше, както обичаше да прави. И изведнъж го видя. Нямаше представа от колко време стоеше там.