Но фактите си бяха факти — Анди Фаулър го бе наел да защитава Мей Шин. Фримън ясно беше казал на Фаулър, в собствения му кабинет, че по негово мнение той няма друга възможност, освен да се оттегли от делото сега, когато се бе паднало в неговата съдебна зала. Той беше у редил нещата с Мори Картър за гаранцията.

В дългогодишната си кариера, беше казал той на Харди, никога не бил виждал съдия да прави нещо подобно на онова, което Анди Фаулър бе направил. Разбира се, нямаше да го каже така, когато даваше показания, но действията на Фаулър изглеждали толкова невероятни на Фримън, че не подлежали на описание.

Освен това, снощи бе намекнал на Харди, че още не бил загубил делото. И го беше направил, преди да се уверят, че Мей се е самоубила, когато нещата бяха изглеждали дори по-лошо. Дали пък не бе планирал да наблегне на определени места в показанията си, за да не прозвучат чак толкова съкрушително, колкото изглеждаха на пръв поглед?

Чоморо реши, че Анди Фаулър можеше да бъде пуснат отново под гаранция, след което усмирения бивш съдия и неговата дъщеря дадоха ясно да се разбере, че присъствието на адвокати не е желано и отидоха да обядват сами. А това напълно устройваше Харди.

57

— Знаеш ли какво е правила Мей през цялата седмица? — попита Харди Фримън.

— Разбира се.

Харди и Фримън разговаряха в коридора. И двамата не бяха в настроение да обядват цял час в „Лу“, точно преди Фримън да свидетелства за Пулиъс, така че Харди се възползва от камуфлажа, който им предоставяше празният коридор.

— Спомняш ли си да е ходила до „Елоиз“?

Фримън изглеждаше така, сякаш бе спал с дрехите, с които беше дошъл в моргата снощи.

— Да. Не особено умен ход.

— Казала ли ти е защо го е направила?

— Няма да ме питат затова. Пулиъс ще иска да разбере как ме е наел съдия Фаулър, няма да се интересува от Мей Шин.

Харди не желаеше да го притиска, но нямаше намерение и да се отказва.

— Мен ме интересува, а не Пулиъс. Искам да знам за Мей Шин — отвърна той.

— Добре, но не съм сигурен какво значение има кога, дали или защо Мей Шин е ходила до „Елоиз“. Ще ти кажа какво ми каза тя, става ли? — Очите му огледаха коридора, вероятно търсеше представители на отбора на обвинението, после се обърна отново към Харди. — Прочела, че я свързват с Неш, в „Кроникъл“ в четвъртък сутринта — първия ден, в който се спекулираше, че мистериозната ръка може да е била на Неш. Страхувала се, че ще открият нещо, което да я свърже с него — оправдан страх, както се оказа. Знаела, че пистолетът й е на „Елоиз“ и решила да отиде и да го вземе — преди нещата да са се напекли. Но когато отишла там, било посред бял ден и си дала сметка, че ще я познаят, дори по-лошо, че някак си ще я свържат с онова, което се е случило. Така че решила да се върне по-късно, когато било тъмно и нямало никого, но дотогава полицията вече била отцепила района.

Харди стоеше с кръстосани ръце, прецеждаше, обмисляше.

— Откъде е знаела, че ще може да се качи? Имала ли е ключ?

— Добър въпрос. — Сякаш Фримън, премислил сам всичко веднъж, проверяваше съобразителността на Харди. — Не. Не е имала ключ. Това било другото нещо, което я възпряло. Освен, че щели да я познаят.

— Предполагаме, че всичко, което ти е казала, е вярно, нали така?

— Аз й вярвах. Има две неща. Първо, не било необичайно за Оуен да забрави да заключи. И второ, ако е бил убит на борда — както всъщност е станало, — вероятно убиецът не е имал ключ или е бил забравил да заключи. Мей си помислила, че е твърде вероятно.

Повече от това, реши Харди, беше точно така. „Елоиз“ не беше заключена в сряда вечерта, когато той се качи на нея.

— Добре — каза Харди, — въпросът ми е следния. Казвала ли ти е Мей, че е идвала още веднъж в четвъртък рано сутринта?

— Не. Защо ще го прави?

— По същите причини.

— Добре, но тогава защо ще трябва да се връща отново?

— Не знам.

Фримън направи няколко крачки. Спомни си нещо друго.

— Колко рано? Цялата седмица не била на себе си. Когато най-накрая успявала да заспи, понякога спяла до обяд.

Харди поклати глава.

— Не, било е преди обяд. Точно, когато сутрешният пазач е идвал на работа. Да кажем, седем и половина.

— Казва, че е видял някого ли?

— Повече от това, твърди, че е видял Мей.

— На „Елоиз“ ли?

— Не, да се отдалечава.

— Отблизо ли я е видял? Сигурен ли е, че е била тя?

— Нито едното, нито другото — докато го произнасяше, Харди осъзна какво означава това.

Фримън продължи.

— Добре, да отговоря на първоначалния ти въпрос. Мей ми каза, че ходила веднъж до „Елоиз“, в четвъртък следобед, да види дали може да вземе пистолета.

На Харди му хрумна нещо.

— Може би е знаела, че отпечатъците на Фаулър са били върху него и е отишла, за да го предпази.

Фаулър нетърпеливо поклати глава.

— Не е предпазвала Фаулър. Той повече не е значел нищо за нея, колкото и да му е неприятно да го чуе… На твое място не бих изтъквал подобно нещо на кръстосания разпит. Намерил си нещо, нали?

— И да съм, не знам какво е. Вчера, когато не вярвах на Мей, всичко изглеждаше наред. Днес… — Харди повдигна рамене. — Не знам. Лодката се наклони, аз погледнах нещата под друг ъгъл и сега част от парчетата не пасват. Опитвам се да реша кой е правилният ъгъл.