— Такъв сладур си — каза той. — Никога не се променяй.

Глицки изсумтя.

— Нямам и намерение.

Фаулър и Джейн седяха на банката на защитата, когато Харди влезе в съдебната зала в един и дванайсет. Селин вече беше на мястото си до пътеката на втория ред. Откри, че забавя, когато се изравни с нея и се насили да продължи през люлеещата се врата.

Фаулър не изглеждаше много по-добре. Харди издърпа стола си и сложи ръка на гърба му.

— Държиш ли се?

Джейн, от другата страна на баща си, разтревожено погледна към Харди. Насили се да прояви ентусиазъм.

— Имаме няколко интересни разкрития.

— Какъв глупак съм, Диз, винаги съм бил — външно, очите на Анди изглеждаха по-добре. Червенината беше избледняла, сенките отдолу — намалели. Но изражението в тях — или по-скоро липсата на такова — беше още по-тревожно. — Не е давала и пет пари за мен, нали?

Каква полза от увъртания?

— Не — отвърна Харди. — Не, предполагам, че не е, Анди — Джейн го погледна смразяващо, но той не й обърна внимание. — А сега, какво ще кажеш да престанеш да страдаш за онова, което ти е причинила? Нея я няма вече. Не беше ли казал на Джейн преди, че трябвало да го приемеш така, сякаш е умрял един приятел? Е, сега е точно така.

— Тя ме е лъгала.

На Харди започваше да му писва от обяснението — с което и самият той се бе заблуждавал, — че отговорът на всичко се крие в лъжите на Мей.

— Наистина ли? Или ти сам си се залъгвал?

Джейн направо му изсъска:

— Дизмъс!

— Знаеш ли, Анди — продължи той, — може би просто не ти е било достатъчно, това е. Дала ти е онова, за което си си плащал, всичко останало е било илюзия. А ти си човек, съдия, от който зависи какво ще стане по-нататък, който може дори да превърне фантазиите си в реалност. Ти не си като другите хора, нищожествата, чийто живот е минавал през ръцете ти всеки ден…

— Дизмъс, престани.

Този път Джейн го каза достатъчно високо и няколко от съдебните заседатели погледнаха към тях. Харди видя реакцията и сдържано им кимна с глава. Сниши гласа си.

— Фантазиите свършиха, съдия. Принизен си с простосмъртните. Не мога да кажа, че те виня, че оплакваш станалото, но поне, ако не друго, вече си стъпил на земята.

В очите на Фаулър отново се бе появило нещо — гняв, омраза или по малко от двете. Каквото и да бе, помисли Харди, беше по-добре от нищо.

— Много ни помогна, Дизмъс, благодаря ти — Джейн поне сдържаше гласа си.

Фаулър се изправи.

— Не ми казвай, че не ми се иска да я върна обратно. Ти не знаеш…

Харди кимна.

— Прав си, Анди, не знам. Онова, което знам обаче, е, че никога не си имал шанс да си я върнеш обратно, защото преди всичко никога не си я притежавал.

— Какво си мислиш, че ще постигнеш с това, Дизмъс? — попита Джейн.

— Всичко е наред, скъпа — успокои я Фаулър.

Харди продължи:

— Точно така, всичко е наред. Питаш какво постигам ли, Джейн? Не знам. Може би започва малко да ми писва да превивам гръб тук, докато негова светлост съдията се рее из облаците — той се обърна към клиента си. — Анди, съжалявам, но ти не си някой трагичен герой. Не мога просто да си седя тук и да те гледам как се съсипваш заради някаква приказка, съчинена от теб самия, която успя да унищожи всичко, за което се бе трудил — Харди смекчи тона си, сложи ръка на гърба на Фаулър. — Жената е мъртва, Анди. Няма да се върне. Време е да се събудиш и това е сигналът да го направиш.

Дейвид Фримън, прочутият адвокат, заемаше централното място в обвинението и Елизабет Пулиъс го знаеше. Дотук бяха установили без всякакво съмнение, основателно или друго, че Анди Фаулър е бил съсипан от Мей, че е наел частен детектив, за да разбере защо е престанала да се вижда с него, че е открил, че се е влюбила в Оуен Неш или се е правела, че го обича, и че е продължил да следи действията на Неш през следващите няколко месеца до убийството му.

Почти на всичките си познати — освен на Гари Смит — не беше казал истината, всъщност, направо ги бе излъгал за Оуен Неш. Знаел е къде се намира пистолета на яхтата и отпечатъците му бяха върху него. Беше отличен ветроходец и би могъл с лекота да докара „Елоиз“ и да я върже, след като се стъмни, дори и в бурно море.

Въпреки, че всичко това беше установено, Харди все още си мислеше, че на съдебните заседатели ще им е трудно да поискат смъртна присъда, особено, ако самият Фаулър дадеше показания (в случай, че Харди успееше да го убеди). Дотук всичко, което съдията бе извършил — няколкото невинни лъжи, повече или по-малко естественото любопитство да разбере защо любимият човек, както си бе представял, го бе изоставил, достоверното обяснение как отпечатъците се бяха озовали върху оръжието, с което беше извършено убийството — можеше да се обясни, надяваше се Харди, чрез неопровержимия факт, че просто бе искал да запази незаконната и срамна връзка в тайна.