— Вътре има още — отвърна Пико. — Току-що бяхме започнали.

Варела отстъпи назад.

— Дан е прав. Мисля, че просто ще трябва да изчакаме.

Харди се втренчи в ръката.

— Чудя се кой ли е бил? — въздъхна той.

— О, много скоро ще разберем — заяви Варела.

Пико се облегна на стената на басейна.

— Откъде си толкова сигурен? — попита той. — Всеки може да е.

— Да, но имаме най-важната следа.

— И коя е тя? — попита Пико.

Харди се извърна.

— Нека да отгатна — обади се той. — Отпечатъци от пръсти.

3

Харди вдигна зачервените си по края очи от папката, която преглеждаше. Беше три и половина следобед и миналата нощ се бе оказала дълга, проточила се беше чак до изгрев-слънце. От „Стейнхарт“ той се бе прибрал с колата си до вкъщи, беше се преоблякъл в нов, кафеникав костюм, надникнал бе да види Франи, сгушена в леглото им, после Ребека, спяща в новата си стая — построена собственоръчно от него в задната част на къщата — и се бе отправил към центъра, където, на третия етаж в Съдебната палата на „Седма“ и „Браянт“, вече работеше като помощник областен прокурор.

Нещата не вървяха кой знае колко добре. Случаят, над който се бъхтеше сега, както и останалите, които напоследък бе водил, идваха от най-ниските стъпенки на криминалната стълбица. Този конкретно бе свързан с една проститутка, хваната от някакво ченге, играло си на шляещ се из „Юниън Скуеър“ турист. Момичето — Езми Айела — беше на двайсет и две, чернокожо, с две предишни присъди. Бяха я пуснали под гаранция срещу петстотин долара и вероятно дори и сега, докато Харди четеше, беше навън на лов за клиенти.

Чудеше се какъв смисъл имаше всичко това. Или пък опандизването на един общински служител, Дерек Греъм, който продавал марихуана на грамаж, за да си докарва по нещо допълнително. Харди се бе срещал с типове като Дерек в колежа и много малко от тях продължиха и станаха важни клечки в, да кажем, картела „Меделин“. Дерек имаше три деца, живееше в „Мишън“ и се опитваше да свърже двата края, така че жена му да може да си стои у дома с децата.

Само че сега работата на Харди се състоеше именно в това — сгащването на дребните престъпници, отрепките, онези, на които късметът им беше изневерил и глупаците. Нямаше нищо общо с възвишения драматизъм на престъплението, извършено под въздействие на силни страсти, с романтиката на големите сделки, станали жертва на измама, с красиви хора, които отчаяно отричат либидото си, алчността си, плиткоумието си. Не, това беше много по-ниско от светлините на сценичните прожектори. Обитателите тук живееха на хлъзгавата граница на закона, подхлъзваха се върху нея, без дори да я видят, докато се опитваха да изкарат малко пари, да се сдобият с малко власт, да изпитат малко тръпка, може би дори само да се поотпуснат, да се позабавляват в една житейска история, която нямаше да стигне дори до светлините на рампата. В повечето случаи, помисли си Харди, тъжна история.

Вероятно, без да прецени реално нещата, той бе сметнал, че връщайки се отново на работа като помощник областен прокурор, няма да му се налага да се сблъсква отново с това ниво. Вече, в края на краищата, почти наближаваше четирийсетте и беше чиракувал в областната прокуратура преди десет години. Тогава, в началото, трябваше да се пребори с мисълта, дали той самият има моралното право да осъжда тъй наречените престъпления без жертва — проститутки, обикновени наркомани. Някъде в сърцето си вярваше, че тези престъпления не са толкова реални, колкото онези, които засягаха човешки същества. Беше склонен да приеме, че ако пълнолетни хора искат да се изчукат или да се пореят из висините, или да умрат, скачайки от моста „Голдън Гейт“, обществото трябва да ги остави да го направят. Бог му беше свидетел, че имаше достатъчно наистина лоши неща, които да се оправят. Защо да се губи време с такива дреболии?

Знаеше, че не това е правилният подход. Работата му беше да осъжда хора, нарушили закона. Дали бяха извършили нещо, което той смяташе за престъпление, бе спорно.

Беше и новоназначен, взет единствено, защото все още му бяха останали няколко приятели, като например помощник главния прокурор Арт Драйсдейл. Освен това подозираше, макар да не знаеше със сигурност, че бившият му тъст, съдия във Върховния съд, Анди Фаулър, също бе казал няколко добри думи за него.

Не беше упражнявал активно право от десет години. Работил бе като барман, продължаваше все още да бъде съсобственик в „Шамрок“ и всъщност не можеше да очаква хора, направили кариера в криминалното право, да отстъпват встрани, за да може новодошлият да прибира горещите дела.

Разбира се, дори и да се занимаваше с убийства — забавната страна на нещата — болшинството от тях бяха дела „без човешки жертви“. Един твърде уместен термин. Отрепки се избиваха помежду си за неща, които биха могли да се нарекат смехотворни — те и си бяха смехотворни, — ако не се оказваха с толкова трагични последствия.

Сутринта Харди бе заварил Арни Тиано и Елизабет Пулиъс да се превиват от смях в коридора:

— … и този нещастен кучи син, жертвата, Лайън, се опитва да сложи някакви джанти на онази кола, всичко става посред бял ден. Колата си е негова. Червена, стар форд. Извършителят, Джърмейн, го вижда, излиза навън и го пита какво си мисли, че прави, като бърника из неговата, т.е. на Джърмейн, кола, която обаче всъщност е паркирана зад ъгъла. Явно много си е приличала с колата на Лайън. Същият модел, червена и изобщо. Но Джърмейн се е наквасил до козирката и не вижда добре, а Лайън му отвръща, я чупката, това си е моята кола, което си е и така. Обаче Джърмейн влиза вътре и излиза с пистолет, а Лайън го пита: „Кво бе, да не би да ме гръмнеш?“ Джърмейн му отвръща: „Да“ и му пуска четири куршума.

Пулиъс вие:

— А стига бе!

— Кълна се в Бога, искам да кажа, десетина свидетели висят на тротоара, обаче онзи тип просто гръмва Лайън, прибра се и си ляга да подремне, което и правеше, когато пристигнахме там.

И двамата, и Елизабет и Арни се смеят, смеят, смеят.

Но беше по-добре от това да си барман.

Не, че в последното имаше нещо лошо. Работата зад бара означаваше живот без усложнения и стресови ситуации. Гордееше се с начина, по който смесваше напитките, сприятеляваше се с всички, движеше се като насън.