Също така им приготвяше и вечери. Скариди в сос от бренди, сурови стриди, бон филе и „Каберне“. Превърна се в страхотна кулинарка. Пееше за тях, свиреше им на пиано, докато те си стояха с бърбъна или джина, предоставяше им компанията или бягството, или пък известната доза романтика, които не откриваха по домовете си.

Но Оуен — Оуен не беше като останалите. И не само заради апетитите му. Не живееше в кротко отчаяние. Не търсеше нито отмора, нито спокойствие, нито пък гланца на изтънчеността отгоре върху вулгарността на света. Виждаше нещата такива, каквито бяха и дори повече, виждаше себе си, такъв какъвто беше.

Никакви преструвки. И тя беше напълно съгласна с него. Забравата — сексът — сексът беше единственият път, който и двамата познаваха по-добре, за да стигнат до нея, за да навлязат отдолу под кората. Нещо назряваше отвътре, у всеки един от тях, заплашваше да избухне, ако не бъдеше освобождавано от време на време да избие над обвивката.

Беше сутрин, рано преди изгрев-слънце. Небето просветляваше на изток, но над океана все още бе тъмно.

Мей Шин бе станала преди час, разхождаше се гола в тъмното. Отдръпна се от еркерния прозорец и се върна обратно през кухнята в спалнята, като пътьом се спря да вземе острия като бръснач нож за обезкостяване на месо. Оуен спеше на леглото, дишаше равномерно, легнал по гръб.

Тя опря върха на ножа в гърлото му, седеше, наблюдаваше го как диша. Спалнята бе по-тъмна от останалия апартамент. Най-накрая постави острието върху ключиците му и го целуна.

— Оуен.

Събуди се като никой друг. Просто отвори очи и вече беше буден.

— Какво?

Тя прокара върха на острието обратно нагоре, така че то докосна кожата над адамовата му ябълка.

— Усещаш ли го?

— Май няма да е много удачно, ако кимна?

— Искаш ли да те убия? — той отново затвори очи и няколко пъти си пое въздух. — Натам отиваме нали? Оуен, какво правим?

Мълчеше. Вероятно и той не знаеше. А може би и двамата знаеха и това ги плашеше прекалено много.

— Какво правим? — попита отново тя.

— Разкриваме се един пред друг — той преглътна. Мей можеше да усети как острието се размърдва върху кожата му.

— Не знам какво изпитвам.

— Обичаш ме — още щом й го каза, тя разбра, че е вярно. Усети как очите й се изпълват със сълзи и стисна ножа още по-здраво. — И аз те обичам — каза той, — но не искам да възлагаш някакви надежди на мен. Аз не ти спасявам живота, Мей.

— Въпреки това ме искаш.

— Точно така. Искам те. Но аз играя честно. Казвам ти директно, по най-добрия начин, който знам.

— Аз съм проститутка, Оуен. Аз съм едно нищо, но аз също играя честно. Познаваш ме. Не знам от колко време ненавиждам онова, което съм. Не искам да се влюбвам в теб, но ти си последната ми надежда… — Оуен отново беше затворил очи. Тя свали ножа от гърлото му. — Предупредих те.

— И аз те предупредих — той я притегли към себе си и я целуна, притисна я към гърдите си.

23

На следващата сутрин Пулиъс вече седеше в кабинета на Харди, когато той пристигна в 8:25. Държеше сутрешния брой на „Кроникъл“ сгънат в скута си.

— Хубава история — подхвърли тя. Отвори вестника на заглавната статия, вече на добре познатото място, долу вдясно: „Щатът иска смъртно наказание за убийството на Неш“ и под него: „Областен прокурор предявява иск за особени обстоятелства. Убийство с користна цел. Подробности около смъртта на Титана“.

Той заобиколи бюрото си, отвори си куфарчето и започна да изважда работата, която си бе взел за вкъщи и така и не беше свършил — дела, които бе изоставил, съсредоточавайки се върху Мей Шин. Моузес бе дошъл, разтревожен за Ребека (и за Франи, а вероятно и за Харди), бе останал да вечеря с тях и се беше застоял.

— Прочетох го — отвърна той.

— Изненадана съм, че Елиът не е разбрал новината за гаранцията.

Харди престана да рови из куфара си.

— Излязла е под гаранция? Имах предчувствието, че ще излезе. Фримън ли я е внесъл?

Пулиъс сгъна вестника и отново го постави в скута си.

— Не знам. Можем да изискаме банковата й сметка, ако успеем да убедим съдията, че смятаме, че парите са незаконно придобити.

— Не и Барзоти.

— Да, знам. Ще се поогледаме.

— Ами проституцията? Последния път, когато проверявах, си беше незаконна.

— Може би. Това е идея, която си струва да опитаме — тя отново кръстоса крака. — Виж — добави, — дойдох, да ти се извиня още веднъж. Не бях права. Делото трябваше да е твое. Съжалявам.

Харди повдигна рамене.

— Ще има и други дела.

— Благодаря ти — не се опита да пробута усмивка или цупенето си. — Защото ни предстои доста работа.

— Не знам — отвърна Харди. — Имаме два месеца, а всичко това тук мен ме чака. — Той махна из кабинета си.

Сега наистина се усмихваше, но той нямаше усещането, че с това целеше да постигне някакъв ефект.