— Често ли идваш тук? — попита Харди.

— От време на време като че ли направо живея тук. Откакто татко… — тя отпи от шейка си. — Изразходвам енергия. Не знам с какво друго да запълвам времето.

— С какво си се занимавала преди?

— Не те разбирам.

— Преди баща ти да умре. Понякога най-доброто, което човек може да направи, е да се върне към ежедневните си ангажименти, към обичайния си ритъм на живот.

Танкерът, който се появи от мъгливия бряг на Залива, изглежда за миг отклони вниманието й.

— Но аз не съм имала никакви ежедневни ангажименти — отвърна тя. — Искам да кажа, не съм работила или нещо такова. Просто живеех. Сега… — не се доизказа, отново се загледа към Залива.

— Всеки ден ли си се виждаше с баща ти?

— Ами, не всеки. Когато искаше да ме види, трябваше да съм му на разположение. Знам, че звучи странно, но иначе се сърдеше.

— Сърдеше се, ако не зарежеш всичко, за да го видиш ли?

— Е, не всичко. Имах си и собствен живот.

— Точно за това говорех. Върни се отново към собствения си живот.

Тя клатеше глава.

— Но сега сякаш в него няма никакъв смисъл. Не разбираш ли? Като че ли е лишен от център.

— Да — отвърна той, — така се чувства човек, но всъщност не е така. Имаш си свой собствен център. Наистина. Просто трябва отново да го откриеш.

Ала Харди явно не можеше да задържи вниманието й. Отново погледът й бе обърнат към вечерното небе.

— Селин? — той вдигна ръката си и я сложи върху нейната, упражни известен натиск. Тя отново се обърна към него. — Ще се обидиш ли, ако те попитам на колко години си?

— Не, няма да се обидя. Можеш да ме питаш каквото поискаш — Пресрещна погледа му, сериозна, после изведнъж устните й се отпуснаха в усмивка. — Трийсет и девет — отвърна. — Изненадан си нали?

Харди кимна, като също се усмихна.

— Почти.

— Е, какво като съм на трийсет и девет?

— Просто си мисля, че не си прекалено малка, за да престанеш да бъдеш зависима от баща си.

Той усети напрежението, преди още да е успяла да издърпа ръката си от неговата.

— Не съм била зависима от баща си. Аз обичах баща си.

— Разбира се, не казвам, че не си го обичала. Но трийсет и девет не са ли малко множко, за да си му вечно на разположение?

— Не съм му била на разположение.

— Но те е карал да се чувстваш виновна, ако не си била там, когато е искал да те види. Това е доста класически пример за родителски надзор.

— Просто се сърдеше. А аз не исках да се сърди, това е всичко.

Харди знаеше, че копае дупка, но реши, че може да прокопае целия път чак до Китай, стига да види светлинка.

— Спомняш ли си, когато си говорихме онзи ден и ти каза, че си му толкова сърдита? Може би е точно заради това.

— Не съм му сърдита! Кен се чувства по същия начин.

Харди се облегна назад, укроти топката, искаше да се доизкаже, а не да влиза в спор с нея.

— Баща ти е контролирал хората, Селин. И Кен също. Може би именно затова е преуспял толкова в живота.

— Баща ми не ме е контролирал.

Тя явно не искаше да го чуе. Време за отстъпление.

— Добре. Добре.

— И кой си ти, та да говориш? Откъде се извъди такъв експерт?

Харди вдигна ръка, опита се да я успокои.

— Е, не съм казвал…

— Знам какво казваше. Че баща ми е бил от онези властни изроди и е съсипал живота ми, само защото е обичал дъщеря си и е искал да я вижда. Добре, точно така е. Ние се обичахме. Имали сме страхотни моменти. Ти не го познаваше. Ние се обичахме!

Сега започна да плаче, подсилваше казаното, като удряше с чашата си по масата. Хората наблюдаваха суматохата.

— Селин…

— Махай се. Не ми трябва помощта ти. Махай се. Остави ме на мира.

Харди се наведе напред и отново сложи ръка върху масата.

— Селин.

Тя стовари чашата си, течността се разля по ръцете й, потече по масата.

— Махай се! Веднага! Махай се!

— Мисля, че не е с всичкия си.

— Загубила е баща си, Диз. Бащата на момичето е умрял наскоро и едва ли е било най-подходящия момент да й изтъкваш, че е бил кретен.

— Не съм казал, че е бил кретен. Опитвах се да й дам нещо, за което да се хване, да й помогна да се откъсне, да я накарам да прозре…