Лекарят му беше казал, че тъй като имало известна, почти незабавна ремисия от пълното ослепяване, съществувала малка надежда и можело да се очаква постепенно подобрение при продължително лечение със стероиди. Можел дори да си възвърне нормалното зрение. Евентуално.

На сутринта се обади в кантората на Мори Картър и каза на Дороти, че наистина трябва да отиде на работа, но би искал да я види довечера, както се били уговорили.

— Добре, а как ще отидеш на работа?

— Ще си взема такси.

Не искаше и да чуе за такси. Каза му, че можела да си вземе няколко часа — „Мори също ужасно съжалява за това. Вътрешно е добър човек.“ — и да дойде до обяд. Би ли бил така любезен да я изчака?

— Не е необходимо да го правиш.

— Разбира се, че не е. Кой казва, че нещо съм направила?

Позволиха му да се изкъпе и избръсне. Дрехите му бяха от онзи ден, но ставаха, къде-къде по-добре бяха от нощницата. Дороти пристигна преди дванайсет и половина и го закара с количката до колата си. Утрешната мъгла по Авенютата не се беше стопила и светлината се процеждаше през нея. Тя сложи патериците му в багажника, а той сам се настани на мястото до шофьора отпред. Краката му още не бяха напълно парализирани.

Хапнаха по един сандвич в „Томис Джойнт“ и той пристигна в редакцията към четири. Тя го остави на входа на „Кроникъл“ и каза, че ще дойде да го вземе към шест и най-добре било да е тук. Отново го беше целунала.

Имаше съобщение от някаква Елизабет Пулиъс от областната прокуратура, като накрая се казваше, че е относно Оуен Неш. Това го накара да си припомни всичко отново — въпроса с гаранцията, Харди и Глицки, стратегията на Фримън. Надяваше се да не е изпуснал много в деня, през който го нямаше. Обади се на Пулиъс и прегледа вестниците от последните два дни, като включи настолната си лампа и присвиваше очи, за да прочете мъгливите букви. След краткото съобщение на девета страница, че Мей била пусната под гаранция, не се споменаваше нищо повече.

Разбира се, че ще го свалят. Нищо не се беше случило. Решението на съда да определи предварителното изслушване за края на лятото бе отклонило вятъра от платната. Положението беше отчайващо. Само ако откриеше нещо около връзката Фримън — Шин щеше да си осигури нов материал, нова сензация.

Беше му харесало да работи по горещ материал. Това промени цялостното му виждане по отношение на работата, на света. Хората се интересуваха от него, търсеха мнението му, включваха го в шегите си. Вече не бе просто сакатото момче.

Телефонът иззвъня и беше Пулиъс — не знаела дали вече бил научил от Харди или от някой друг, но върховните съдебни заседатели току-що пуснали в ход обвинението срещу Мей Шин. Делото щяло да се гледа във Върховния съд. Просто си помислила, сигурно ще иска да го знае.

Историята за върховните съдебни заседатели беше написана и предадена. Паркър бе дошъл лично, впечатлен от материала за заседателите. Каза, че било хубаво да види как един репортер се разтичва, задейства връзките си. Може начинът да бил старомоден, но постигал най-добрите резултати. Между другото, как били очите му?

Чудесно. Очите били чудесно.

Дороти беше до бордюра точно в шест, с отворена врата, очаквайки го. Видя цветя на задната седалка, кафява кесия за покупки, от която стърчеше една франзела.

Живееше в едно студио на първия етаж на Гоу стрийт, точно където улицата се изравняваше на билото на един от прочутите хълмове на Сан Франциско.

— Господи, колко е приятно! — възкликна тя.

Помещението се отличаваше със стенно осветление, дъсчен под и матрак на пода в единия ъгъл. В другия ъгъл имаше куп стари броеве на „Сан Франциско Кроникъл“, висок около метър. Белите стени бяха голи, като изключим един черно-бял плакат на Албърт Айнщайн, който ежедневно напомняше на Джеф, че великите гении винаги са срещали яростната съпротива на посредствените умове. Останалото от мебелировката се състоеше от един висок стол, пъхнат под плота на бара, който разделяше бокса от другата част на помещението.

Дороти събра пощата, разпръсната на пода и я сложи на бара до кесията с продукти. Вдигна цветята.

— Всякаква стара ваза би свършила работа — каза тя. — Няма нужда да вадиш кристалите.

Допадаше му как говореше. Без злоба, но изстискваше по капчица хумор във всяка ситуация. Хареса апартамента му. Не искаше да я води тук, но тя не го бе оставила на мира.

— Не успя да се обадиш на приятелката си, а? Страх те е, да не би да побеснее.

— Няма никаква приятелка, Дороти.

— Ще видим тая работа.

И ето ги тук. Тя отряза капака на кутията за мляко и изля стотината грама вкиснала бяла течност, която беше останала вътре. „Няма нужда сам да си квасиш мляко“. Подреди в нея цветята — пъстър букет от маргарити, калифорнийски макове и нарциси — и я и постави в края на барплота.

Приготви му пилешки гърди с лук, чушки и гъби и някакъв вид винен сос, който изляха върху ориза си. Ядоха на пода, седнали върху едно одеяло от леглото, сгънато на две. Когато свършиха, Дороти се опъна и се облегна на стената. Потупа скута си.