Хитро, реши той, докато вървеше по коридора обратно към кабинета си. Нямаше как да не му се възхитиш.

Какво всъщност искаше Фримън? Искаше да спечели. В дело, базиращо се на косвени доказателства като това, ако можеше да накара обвинението да се колебае относно привеждането на което и да било доказателство, това можеше да е само от полза за защитата. От друга страна, погледнато отгоре, съветът му беше разумен — Харди не възнамеряваше да привежда грешката на езика на Мей като доказателство, което да намекне, че е била на борда на „Елоиз“ — защото освен, че само по себе си това беше неубедително, Харди не желаеше да вкарва в официалния протокол собственото си нарушение на закона: посещението при Мей в затвора, без присъствието на адвокат.

Но сега Фримън бе казал на Харди, че нямало да бъде добра идея да го изнася. Със сигурност Фримън едва ли се опитваше да бъде любезен, да помогне на новака. Но съветът му беше нещо, което Харди и без това възнамеряваше да направи.

Което означаваше — какво?

— Защо го отсрочи за утре? Какъв смисъл има?

Не бяха изминали и пет минути, откакто Пулиъс бе напуснала съдебната зала. Сега тя седеше в кабинета си, вратата беше затворена. Когато влезе, Харди бе удивен да види сълзи в очите й. Започна да я успокоява, че той не искал…

Тя го прекъсна и посочи към очите си с двата си показалеца.

— Това е гняв, Харди. Не си мисли, че съм била засегната. Онова копеле…

Харди бе смятал, че ще може да обсъди Фримън и стратегията им, но явно не това щеше да е на дневен ред.

— Сигурно го отсрочи, за да може да прочете делото. Едва тази сутрин е разбрал, че му е било възложено — отвърна Харди.

— Това не е извинение за тона му.

Харди постави куфарчето й върху бюрото и седна срещу нея.

— Може би мрази да се поставят под въпрос съображенията му?

Не мина.

— Ти нямаше ли да го попиташ?

— Не знам. И аз бях любопитен.

— Когато си любопитен, питаш. Това е едно от правилата.

— Не мислех, че изобщо има правила.

Пулиъс впери поглед в него. Очите й още блестяха от сълзите.

— Няма — заяви тя.

31

В това се бе превърнало.

Оуен Неш стоеше на терасата, която се издигаше на двайсет и три етажа от Лас Вегас, кожата му беше мокра от душа. Една хавлиена кърпа бе увита под изпъкналия му корем, новата пура стоеше незапалена в устата му. Той обичаше пустинята, особено сега в здрача. Още беше топло и сухо след изгарящия ден, но водата, която се изпаряваше от тялото му, държеше хладно.

Неш зарея поглед извън града. Планините на хоризонта бяха станали бледоморави. Далече отдолу уличните шумове едва достигаха до него. Чу как Мей спира душа в банята. Облегна се тежко, с двете ръце, на перилата.

Като всмукваше замислено от пурата, той по-скоро усети, отколкото чу как тихите стъпки на босите й крака прекосяват килима зад него. След миг я почувства зад себе си, ръцете й разтриваха голия му гръб. Оуен отново въздъхна, понечи да каже нещо, но Мей му изшътка. Тя разтвори кимоното си и се притисна към него, после мълчаливо го поведе обратно към спалнята и го бутна на леглото.

— Лягай — заповяда му. — Ще ти разтрия гърба.

Започна да масажира раменете му. Мускулите образуваха стегнати възли, но Мей не бързаше. Тя си знаеше работата. Постепенно схващането започна да се отпуска. Той задиша дълбоко, равномерно. За миг си помисли, че може да е заспал, но после го чу как изстена, когато се премести на нов възел.

Навън здрачът се сгъстяваше. Мей се изтегна върху него, прокара ръка по тялото му.

— Доста си напрегнат, знаеш ли?

Той кимна.

— Искаш ли да поговорим?

Оуен не отговори веднага, просто лежеше със затворени очи и дишаше тежко.

— Предстои ни вечеря — каза той. Това трябваше да бъде първото им появяване заедно на публично място. Неш мислеше, че е важно за нея.

Мей не настоя. Тя лежеше мълчаливо в сгъстяващия се мрак.

— Ще реша след минутка — продължи той.

Дори и в тъмното, Мей можеше да различи чертите на лицето му. Високото му, широко чело разкриваше целия му живот. Тънките устни бяха здраво стиснати.

— Не знам — промълви Оуен с необичайно безразличен глас. — Не знам.

— Какво?

— Мисля, че нещата може би излизат малко извън контрол.

Мей изтръпна — беше се оставила да повярва, че никога няма да чуе подобно нещо от него.

— Между нас ли?

Той се разсмя, като силно я притисна към себе си.

— Шин, моля те. Е, може би между нас, но не е каквото си мислиш.

— Кажи ми какво е тогава.

— Знаеш ли, гадното в живота е, че не можеш да правиш всичко наведнъж. Поемаш по един път, а това означава, че не можеш едновременно да тръгнеш и по друг. И в двата случая пропускаш нещо.