— Трябва да затварям. Два елена са задръстили движението на Севън Майл Бридж.

— Много осведомяващо! — Стив натисна копчето на радиото и затърси други станции. — Докъде бяхме стигнали? За какво ми биеше канчето?

— За нищо.

— А, сетих се! Ядоса се, че ще се отбиваме за бира. Или че не съм те питал дали искаш да се отбиваме. Едно от двете.

— Не съм се ядосала. — И не е заради бирата, помисли си тя.

А заради теб. Стив си е Стив.

— Хей, Вик. Искаше да вдигна гюрука, вдигнах го. Не искаше да слушаш бейзболния мач, спрях го. Може ли сега да изпия една студена бира, преди да се качим на магистралата?

— През целия път ли ще се карате? — каза Боби и свали книгата си.

— Не се караме — отвърна Стив.

— Само изглаждаме някои неща — каза Виктория.

— Какви неща? — попита Стив. Беше озадачен.

Тъкмо се канеше да смени станцията, когато Джими Бъфет изви „Изповед на брега“. Стив се опита да пее, поредният тропически трубадур.

Какъв смисъл има, почуди се тя, от прехвалени плажове и мацки и мързеливи дни в алкохолни изпарения? От здравното министерство трябваше да им поставят предупредителни етикети: „Тези песни могат да превърнат децата ви в дебили.“

Гумите също пееха, потропвайки по моста над Крокъдайл Лейк, когато Стив се обърна към нея и каза:

— А и този път е доста по-живописен.

Защо винаги трябваше да е негова последната дума?

— Беше дълъг уикенд. Просто ме закарай у дома.

— Освен че съм жаден, някъде другаде сбъркал ли съм? Защото ако съм сбъркал, по-добре да ми кажеш сега, отколкото другия месец. Искам поне да си спомням, за да мога да се защитя.

— Никъде не си сбъркал. Просто си такъв, какъвто си. Стивън Майкъл Соломон.

— Кажи ми истината. Какво съм направил?

Отстрани на пътя един лешояд се беше надвесил над останките от опосум и кълвеше костите му. Лешоядът, безсрамен като адвокат, дори не помръдна, докато кадилакът изтрополи покрай него, а Джими Бъфет си признаваше за пропиляната младост.

— Не искам да започвам — отвърна Виктория, — но се държа непрофесионално с Джуниър.

— Не съм.

— На практика го обвини в убийство.

— Хора, вие се карате — обади се Боби.

— Извини ме, партньоре — отвърна Стив, — но мислех, че работата на защитата е да предложи на съдебните заседатели идеята, че някой друг, а не клиентът му, е извършил престъплението.

— Не й когато този някой е единственият син на клиента му.

— Това ли е? Или проблемът е, че единственият син на клиента няма как да е виновен, защото погледът ти се премрежва, когато си близо до него.

По дяволите, помисли си тя. Издала съм се.

— Погледът ми не се премрежва от никого.

— Ох! Някой ми извади ножа от сърцето.

— Не се прави на ранен любовник, Стив. Не ти отива.

— Просто споделям наблюденията си. Така го беше зяпнала, та чак хормони ти потекоха.

— Естроген или прогестерон? — попита Боби.

Точно когато си помисля, че Стив не забелязва, реши Виктория, когато изглежда така, сякаш си мисли за „Делфините“ или за чиния с раци, или за някой мач, в който е откраднал начален удар — и вероятно малко пари, — той ме изненадва.

Нямаше да се отбранява. Като добър адвокат щеше да атакува, щом я предизвикваха.

— Приеми го, Стив. Ти ревнуваш от Джуниър.

— Това е абсурдно. Какво има той, което аз нямам?

Боби се наведе към предната седалка.

— Богат е. Готин е, има плочки и е абсолютен мъжкар.

— Хей, Боби — отвърна Стив, — какво ще кажеш да се върнеш обратно в сиропиталището?

— Никога не съм бил в сиропиталище.

— Никога не е късно, хлапе.

Караха в мълчание няколко минути. После Боби извика:

— Хей, вижте!

Над водата един орел рибар, с нокти забити в риба, прекалено голяма за него, се мъчеше да полети. Втори, по-едър орел, се въртеше като хеликоптер и се опитваше да му изтръгне рибата с нокти.

— Заложете парите си на по-малкия и по-бърз орел — предложи Стив. — Този, който все е оставал гладен като малък.

— Подхождаш с предубеждение към хората — каза Виктория, когато минаха покрай входа на „Оушън Рийв Клуб“, дом за богати наркоманчета. — Смяташ, че всеки, който е раснал с привилегии, е разглезен или мързелив, или деградирал. Затова наистина те дразни, че Джуниър е свестен човек, че го е грижа за хората и природата.

— Не можеш да си обективна към него.

— А какво ще кажеш за теб и Делия Цицоранте Бустаманте? — Сниши гласа си и успя доста добре да изимитира надменния тон на Стив: — „Не виждам Делия да убие някого.“