— Съмнявам се. Нямаше жена. Беше самотник. А и нямаше нужда от съучастник, за да свърши работа.

— Нещо друго за Стъбс, което трябва да знам?

Грифин явно обмисляше нещо. После каза:

— Миналата седмица беше малко наплашен.

— Наплашен? — Помисли си, че иска да каже уплашен. Или нервен. Или двете едновременно.

— Доста нервен и параноичен. Започна да използва карти за телефон, за да не могат да проследят разговорите му. Всеки път, когато трябваше да говоря с него, губех сума време, защото си беше сменил номера на телефона. Беше като подплашен заек.

— Може би не е бил свикнал да взима подкупи така, както ти си свикнал да ги даваш.

Грифин гръмогласно се разсмя.

— Добре, Принцесо, хвана ме. Може би всичките тези проекти по островите са ме направили малко безскрупулен. Боже, на Карибите трябва да включиш зетя на всеки политик във ведомостта още преди да си почнал да копаеш.

Като астронавт, вързан към космическа капсула, Виктория изведнъж се почувства така, сякаш се носи в огромно, тъмно и опасно място. Опита се да прецени щетите. Ако предположим, че ченгетата не откриеха в хотелската стая списък с неотложни задачи на Стъбс — да си изям закуската, да си купя бермуди, да изръся Хал Грифин, — все още имаше шанс обвинението да не разбере какво точно се е случило. Или поне да не може да го докаже.

Обаче възможността да призове Грифин като свидетел току-що потъна в дълбокото синьо море. Не можеше да го остави да лъже и без да знае с какво разполага обвинението, никога не би го подложила на кръстосан разпит.

— Нещо друго? Моля те, чичо Грифин. Не премълчавай нищо.

— Има нещо, което ме тревожи.

О, боже! Почна се.

— Парцелът в Кий Ларго. Парите от кошовете с раци. Тях аз му ги дадох. Подкуп. Изнудване. Наречи го както искаш. Но не съм те излъгал за четирийсетте хиляди в стаята на Стъбс. Тези пари не са дошли от мен.

— Тогава откъде ги е взел?

— Де да знаех, мамка му!

Не се връзва, помисли си Виктория. Но нямаше и защо да я лъже. Дали с два или с три подкупа — все си беше зле. Ненадейно случаят беше станал още по-заплетен. Дали следите на парите водеха към трета страна? И ако беше така, към кого? Но можеше ли изобщо да вярва на нещо от това, което чичо Гриф й беше казал?

Клиент, който лъже адвоката си, е като съпруг, който мами жена си. Рядко го прави само веднъж.

Още един от законите на Стив. Той щеше да знае какво да направи. Заплетените мъчни дела бяха силата му. Вероятно защото предпочиташе криволичещата пътека пред правия път.

— Е, какво ще правим сега, Принцесо?

Преди да успее да му отговори, преди да успее дори да си признае, че й се иска да попита Стив какво да направи, се чу тропане на вратата.

— Румсървис — женски глас с лек испански акцент.

— Не сме поръчвали — каза Виктория и се запъти към вратата.

— Апартамент 231 — настоя жената. — Шампанско и хайвер за трима.

— Объркали сте стаята. — Виктория отвори двойната врата на апартамента. Млада жена с розова униформа и табелка, на която пишеше „Евелия“, стоеше отпред с количка. Бутилка „Кристал“ в кофа с лед. Три прибора, две покрити плата и изящна ваза с лилии по средата.

— Имам поръчката — отвърна Евелия. — Апартамент 231. Виждате ли?

Една жена мина покрай тях и влезе в стаята.

— Разбира се, че това е апартаментът. Не е лошо… Но заради бриза аз бих взела онзи от югозападната страна.

Жената беше с идеална осанка. Наближаваше шейсетте, но лесно можеше да мине за фина и елегантна дама на четирийсет. Вдигната нагоре коса с цвета на шампанското, напомняше на Виктория за принцеса Грейс от Монако. Беше облечена с вталено двуредно копринено сако и дълга пола с мъниста по подгъва. Китката й беше покрита — както и половината й ръка нагоре — от масивна златна гривна „Джон Харди“. Малко прекалено официално за посред бял ден в Кий Уест, но великолепно за зашеметяващо появяване.

Великолепно за Кралицата.

— Гриф, надявам се, че още обичаш белуга — изгука Айрини Лорд.

— Боже, Дево и Йосифе! — лицето на Грифин застина в нещо средно между усмивка и сърдечен удар.

— Майко! — възкликна Виктория. — Мислех, че си в Катманду.

— Беше прекалено студено, скъпа. — Сякаш с това въпросът се изчерпа. Айрини опипа косата си. — Но тази проклета влага! Никога няма да свикна с нея.

— Майко, какво правиш тук?

— Трябва ли ми повод, за да посетя единствената си дъщеря и най-стария си приятел?

— Айрини! — въздъхна Грифин. — След толкова години! Колко време мина само!

Горкият човек изглеждаше като в транс.

— Двамата така ли смятате да седите — попита Айрини, — или някой ще ми налее шампанско?

Хайвер на килима

21

— Айрини, Айрини! — възкликна отново Грифин. — Не си се променила през тези шестнайсет години.

— Свиня! Изглеждам по-добре! — разсмя се Айрини, сякаш звън от църковни камбани проехтя. Вдигна брадичка и го остави да се наслади на прекрасния й профил и изгладената кожа на шията.