— Мислех, че ще ходим в „Луис Бекярд“ — каза Виктория.

— Опитвала ли си омарите им джембалая, Принцесо?

— Не съм ги виждала в менюто.

— Много ясно. Правят ги само за мен. Аз нося омарите, те правят останалото, от андуйските наденички до подправките.

Вече говореше по-високо, явно не го беше грижа, че някой може да му открадне рецептата.

— Мисля, че видях вечерята ни да лази по плажа — каза Виктория.

— Сега не е сезонът на омарите — напомни им Стив.

— Ами съди ме — изстреля в отговор Грифин.

Какво очакваш от човек, който си носи сам храната в един от най-добрите ресторанти в Кий Уест? Вероятно се казва същото и за някого, който кръщава яхтата си „Форс мажор“. Човекът живееше нашироко, изпълваше заседателната зала така, както изпълваше и болничното легло. Свикнал бе да върви по свой собствен път. И какво прави той, когато нещата не щат да вървят по неговия път?

— Ами всичките тези стодоларови банкноти, които се вееха над плажа? — продължи Стив. — Те откъде се взеха?

— При Луис е скъпичко — отвърна Грифин. — Аз щях да платя сметката.

— Аха.

— Сериозно, просто държа големи суми пари в брой.

— Колко големи? На лодката днес?

— Може би около стотина хиляди. Плюс-минус.

Толкова пари в брой! Един мъж с харпун в гърдите.

Друг с цицина на канчето. И на всичкото мазало омари извън сезона. Къде да търсиш по книгите за случай като този?

— Видяхте ли някого на малкия остров, на който спряхте? — попита Стив.

Грифин поклати глава.

— Оттам тръгнахте право към Сънсет Кий, така ли?

Грифин отново сниши гласа си до сух шепот.

— На трийсет и пет възела. Аз съм на капитанския мостик, вятърът развява косата ми, или каквото е останало от нея. Карах Стъбс да ми прави компания, но мързеливото копеле си остана в кокпита да гони тена и да пие бира. Няколко минути по-късно поглеждам надолу и него го няма. Решавам, че сигурно е влязъл вътре да се опъне или да пусне една вода. След малко пак поглеждам и него пак го няма, викам го по интеркома, а той не се обажда. Почвам да се тревожа, решавам, че може да е паднал зад борда. Добре си пийваше и беше спънат в краката, особено на мокра палуба. Пускам я на автопилот и слизам надолу по стълбата.

Той замълча и прехапа долната си устна. Нямаше нужда да си водил сто дела, за да разбереш, че щеше да последва или внимателно обмислена лъжа, или болезнена истина. Номерът — проклетият почти невъзможен номер — беше да направиш разликата между двете.

— Отварям аз вратата на салона и виждам Стъбс — продължи Грифин. — На пода, подпрян на стената, кърви като заклано прасе с харпун в гърдите. Спускам се към него, после обратно нагоре по стълбата. Исках да се обадя на Бреговата охрана и да тръгна към Маратон.

— Рибарската болница.

— Точно. И тогава — бум! Светлините угаснаха.

— Което значи?

— Не знам. Следващото, което си спомням, е как лежа на палубата, главата ми е сцепена на две, и ту идвам на себе си, ту отново губя съзнание. Може би някой ме е цапардосал от мостика, когато съм се качвал по стълбата.

Пълни глупости. Фантомът атакува. Първо в салона, после на мостика.

— Следващото, което си спомням е как лежа на брега и главата ми ще се пръсне. После се появява Принцесата, която изглежда също като майка си преди толкова много години. — Той се извърна към Виктория. — Как е Кралицата, впрочем?

— Преди двамата да се отдадете на спомените си — прекъсна ги Стив — ще питам ти разказа ли тази история на полицията?

— Какво искаш да кажеш с думата „история“, Соломон?

— Нищо. Просто питам дали си дал показания?

— Не ме мотай, хлапе. Изплюй камъчето.

Стив си пое дълбоко въздух и изстреля:

— Това, което току-що ни разказа, е най-зле скалъпената история, която някога съм чувал. По-лоша от обажданията на Скот Питърсън до Амбър Фрей*.

[* Заради връзката си с Амбър 31-годишният Питърсън удушава бременната си жена и потопява с лодка тялото й в залива на Сан Франциско. — Б.пр.]

— Стив! — обади се Виктория. Тонът й беше предупредителен. — Това не ти е някой дребен мошеник в ареста.

Не й обърна внимание, заби ножа докрай.

— Били сте само двамата на лодката насред залива, нали така?

— Да.

— Кой тогава прониза Стъбс?

Очите на Грифин се присвиха.

— Когато Стъбс се свести, питай го.

— А ако не се свести?

Това накара Грифин да се замисли за миг. После отвърна:

— Моята теория е, че някой се е скатал долу преди да потеглим от пристана.