Оперативният отряд беше функционирал в почти пълна анонимност, докато някой във Вашингтон не реши, че имиджът на подразделението трябва да се повиши. Подвизите им бяха официално огласени, след което работата на командосите стана по-трудна. Наоколо започнаха да се въртят журналисти, които искаха да знаят как точно действа секретната група. Политиците и военните от Пентагона искаха да организират брифинги за медиите. Някои дори се осмелиха да заминат в Афганистан.

Всичко това отклоняваше вниманието на Оперативен отряд 11 от основната им мисия. За щастие на отряда скоро всички обърнаха погледи към Ирак. Малко след като там започна войната, Пентагонът направи странно изявление, че Оперативен отряд 11 е разформирован. Част от неговите членове всъщност бяха прехвърлени на новия театър на военните действия, колкото да се придаде известна правдивост на историята, но да не се засегне боеготовността на подразделението. И тъй като вниманието на света беше приковано към друга точка на земното кълбо, Афганистан се превърна в перфектен полигон за специалните части да шлифоват уменията си. А генерал Харли и хората му правеха именно това.

Рап никога не беше срещал генерала, но двамата си паснаха веднага. Веднага щом Кенеди му даде разрешение да започне операцията, Рап се обади по телефона на Обединеното командване за специални операции и изреди какво му е необходимо. Когато кацна в Афганистан, Харли и момчетата му вече бяха готови за акция. Първоначално генералът се отнесе скептично към плановете на Рап. Той беше прекарал почти две години в Югозападна Азия. За този период му беше отказвано многократно да пресече границата и да навлезе в Пакистан. Шефовете във военновъздушната база Макдил го заплашваха, че ако не спре и не се върне, ще бъде свален от командването на отряда.

Рап подозираше, че Харли в крайна сметка е осъзнал едно — това ще е единственият му шанс да стъпи на пакистанска земя. Оперативният план, който генералът състави, беше прост. Щурм от типа „нахлуй с гръм и трясък и грабни обекта“. Рап беше участвал в достатъчно подобни операции, за да е наясно, че никой не може да състави плана по-добре от военния командир. Само че Мич очакваше нещо по-умерено — светкавична операция, която няма да се набива на очи.

А планът на Харли не беше такъв. Той включваше пет пъти по-многочислени сили от необходимите и се отличаваше с безразсъдна дързост.

Членовете на Специалните сили повече от всеки друг в американската армия бяха принудени непрекъснато да усъвършенстват способностите и тактиката си. Те гледаха да не повтарят стари грешки и да намалят до минимум загубите при ситуация, излязла от контрол. Усърдието на участвалите в предишни битки да не повтарят грешките си се състоеше в непрекъснато анализиране. Никое съвременно сражение не беше разнищено така подробно, както инцидентът в Сомалия през 1993 г. Тогава деветнайсет рейнджъри от сухопътните сили и членове на отряда „Делта“ загинаха посред бял ден, по време на щурмова операция, която се превърна в ужасна трагедия. Нямаше командир от специалните части, който да не беше научил наизуст всеки един детайл от операцията в Могадишу. Изводът беше един и същ: никога не действай през деня, ако не си принуден. А ако не знаеш точно срещу кого се изправяш, не отивай без въздушна подкрепа, броня или и двете едновременно.

Поради причини от политическо естество въздушната подкрепа, за която настояваше Харли, не можеше да се осъществи. Трябваше да проникнат и да се измъкнат, без да бъдат забелязани от пакистанците. А ако Харли повикаше въоръжен с оръдия самолет AC-130U „Спууки“, той веднага щеше да бъде засечен от радарите. Планинският терен и краткостта на мисията почти изключваха подкрепа от танкове. Това поставяше генерала в трудна позиция. Трябваше да се опита да осъществи хеликоптерна атака във враждебно село, наброяващо около 1000 души, без броня и без въздушна поддръжка. Това не беше просто някакво си селце. Според разузнавателните доклади на ЦРУ и Разузнавателното управление на Министерството на отбраната тук ставаше дума за истинска крепост на „Ал Кайда“. Така че жителите едва ли щяха просто да се изпокрият в колибите си и да изчакат американците да си отидат. Най-вероятно те щяха да открият огън по тях и да влязат в ожесточено сражение.

Решението на генерала беше малко пресилено според Рап, но след като Харли го посвети подробно във всеки детайл на плана, Рап разпозна тактически гениалния замисъл. Кенеди беше получила от президента разрешението да се проведе таен удар през границата. Генерал Харли тълкуваше думата „удар“ в най-широкото й значение, тъй като хранеше надежди този път наистина да прочисти гнездото на пепелянките. Рап пък не възнамеряваше да застава на пътя му.

> 7

Али Саи ал Хури си спеше мирно и спокойно. Беше едва в средата на петдесетте години, но животът му беше минал в големи трудности и изпитания. Заради прегърбената си стойка и прошарена брада хората често го мислеха за по-възрастен. По рождение беше египтянин, но отдавна беше надмогнал народността си. Ал Хури бе мюсюлманин, а Аллах нямаше граници. Народността беше за езичниците, а ал Хури беше правоверен.

Един от първите членове на египетските Мюсюлмански братя, ал Хури беше пращан в затвора два пъти и жестоко измъчван от Мухабарат, египетската тайна полиция. Оттам идваха куцането и кошмарите му. Ал Хури беше участвал в убийството на египетския президент Ануар Садат. В последвалия реванш на правителството беше арестуван заедно със стотици други членове на Мюсюлмански братя, след което — безмилостно изтезаван.

Всички те в крайна сметка се пречупиха. Някои от тях казаха истината, други излъгаха само за да спрат болката. Неколцина щастливци умряха от ръцете на престаралите се мъчители. Част от заловените му приятели полудяха, а един-двама се оказаха слаби духом и предадоха каузата. Но повечето както и ал Хури тогава се приближиха до Аллах.

Седнал сам в мръсната си килия, без легло, чаршафи и възглавница, той мъчително преживя онези дни, прекалено уморен да прогони мухите, които бяха накацали отеклото му от бой тяло. Нощите бяха студени и той се тресеше от студ. Благодарение на преживяната физическа и духовна болка ал Хури беше дораснал до степен да разбере Бог и неговите мистични аспекти. Аллах му беше проговорил и заръчал какво трябва да стори.

Ислямът отново беше нападнат. Този път не от конвенционални армии. Западът като истински страхливец беше започнал война с помощта на технологиите и търговията, за да прояде до кокал тъканта на ислямската вяра. Те тровеха умовете на мюсюлманските деца и ги повеждаха по пътя на покварата. Арабските народи водеха нова свещена война, без дори да го знаят. Мисията на ал Хури беше да разпространи словото, идеите, да вдигне меча в защита на своя народ, на религията и начина си на живот. Да опази всичките мюсюлмани от неверника.