Мъченията, трудностите и изгнанието от родината му, последните две години бягство — всичко това си струваше заради крайната цел. Ал Хури и хората му бяха на път да нанесат мощен удар в името на Исляма. Тази мисъл го утешаваше, докато спеше. Аллах му беше дал велик дар. Много скоро Америка щеше да плати за своя колониализъм и за покваряването на децата на Аллаха.

Ал Хури обикновено заспиваше трудно, но сега отдалечеността и чистият въздух в това планинско селце му действаха освежаващо. Често беше пътувал до тук през последната половин година. Тихото селце се беше превърнало в негова основна оперативна база за това, което може би щеше да се превърне в най-мащабната атака срещу Америка. Ал Хури редуваше посещенията си в селцето с пребиваването в мръсния и пренаселен град Кета — столицата на югозападната пакистанска провинция Балуджистан. Винаги когато идваше в селото, той сънуваше градския шум. В далечината се чу глухо тракане. В съня си ал Хури не можеше да определи откъде идва то. Дали не беше влак? Шумът продължи да се усилва, придружи го ясно доловим пукот.

Ал Хури веднага отвори очи и се разсъни. Изправи се и седна. Тялото му още беше вкочанено от съня. Навън вятърът виеше, блъскаше се в стените на колибата, вдигаше прах във въздуха и дрънкаше по малкото прозорче на спалнята. Дали не наближаваше буря? Чу се друг шум, странно познат, но не достатъчно силен, за да оправдае най-лошите му страхове.

Последва звук, който познаваше много добре — отчетливото се тракане на автомат „Калашников“ АК-47. След откоса се чуха няколко по-тихи изстрела. Докато минаваха ценни секунди, ал Хури се разсъни напълно и осъзна какво става. Погледна към вратата на спалнята и повика по име телохранителя си Ахмед. Афганистанецът му беше верен в продължение на няколко години. Бяха му дадени конкретни заповеди. Ал Хури знаеше прекалено много. Не биваше да го пленяват.

Отвън прогърмя приглушена експлозия, последвана от силен гърмеж от съседната стая. Под процепа на вратата просветна и в престрелката се включиха още оръжия. Ал Хури се наруга, задето се е оставил да го овладее измамното чувство за сигурност в изолираното село. Как можа да се случи това? В пакистанското правителство и сред военните имаше много истински вярващи в Аллах. Те биха рискували живота си, за да го предупредят за подобно коварство. Продължи да гледа към вратата, молейки се бодигардът му да влети при него всеки миг. Но къде е Ахмед?

Накрая вратата се отвори с трясък. Сякаш Аллах се беше отзовал на всичките му молитви — влезе Ахмед, а не някой от американските наемници. Ахмед държеше в ръцете си своя стар верен „Калашников“, цевта сочеше към ал Хури. На лицето му беше изписана болка, очите му бяха изпълнени със страх и нежелание да изпълни заръката.

Ал Хури се усмихна с облекчение на мъжа, който му беше станал като роден син. Затвори очи и приветства смъртта и съдбата си с мисълта, че американците ще понесат унищожителен удар.

> 8

Четирите хеликоптера бяха останали да кръжат над заспалото село като хищни ястреби. Шумът от двигателите им беше толкова слаб, че почти не се чуваше на фона на свирещия вятър. Шестнайсет чифта кубинки висяха във въздуха, нетърпеливи да докоснат земята. Докато минаваха над плоските покриви на къщите, всеки от мъжете се зае да търси потенциални мишени през очилата си за нощно виждане. Липсата на активност долу означаваше, че са изненадали противника.

Приблизително на стотина метра от целта те попаднаха под обстрел. Командос от „Делта“, увиснал на първата „птичка“, свали часовия с два бързи изстрела на късия си автомат M4A1. Секунди по-късно други два хеликоптера се приземиха пред основната цел. Гъвкавите им опори направиха бразди върху калния път. Третата машина се приземи зад целта, а четвъртата увисна над покрива, за да стовари бойците си на него.

Старши сержант Тод Кориган командваше взвод от шестнайсет души. Едрият трийсет и четири годишен Кориган беше в „Делта Форс“ от осем години. Преди да влезе в отряда, той беше служил две години в 101-ва въздушно-щурмова дивизия. Беше един от най-уважаваните и награждавани в цялата армия. Тази нощ генерал Харли разчиташе много на Кориган и хората му. Шестнайсетте командоси се разпръснаха във враждебна среда, в която се очакваше да ги посрещнат със силен огън.

Веднага щом неговата „птичка“ докосна покрива, Кориган светкавично се освободи от ремъците, вдигна оръжието си и взе на прицел своята огнева зона. Хората му бързо и тихо заеха уречените позиции, без да проронят и дума. Всичките шестнайсет можеха да комуникират чрез защитени срещу подслушване портативни радиостанции, състоящи се от слушалка и микрофон. Препоръката обаче беше всякакви радиопреговори да бъдат сведени до минимум.

Хеликоптерите бяха твърде уязвими на земята и щом стрелците стъпиха долу, те увеличиха мощността на двигателите си и се изкачиха отново в нощния въздух. Въртенето на перките вдигна вихрушка от прах и камъни.

Пиротехникът на екипа изтича до вратата на къщата и залепи две тънки експлозивни ленти върху нея. После внимателно ги свърза с детонатор, отстъпи назад и плътно се долепи до стената.

— Експлозивът готов!

Кориган чу в слушалката как се приготвиха и останалите две групи от екипа му, след което даде сигнал на пиротехника с вдигнат нагоре палец.

— Огън!

Осемте командоса пред къщата се приведоха, в същия миг експлозивът с тътен отскубна вратата от пантите. Първият стрелец в колоната вече беше свалил халката на шоковата граната. Той я метна във вътрешността на къщата и извика: