— Не лъжа — отвърна Рап без злоба. — Аллах не помага на хората, които убиват невинни жени и деца. Името ти е в списъка и аз съм тук, за да те пратя в Ада.

Ал Хури се изсмя в лицето му.

— Вълната обръща посоката си. Скоро ще нанесем велик удар в името на Аллах и вие ще платите скъпо.

Рап приклекна, за да погледне ал Хури право в очите.

— Открих малкото ти скривалище под къщата. — Направи пауза, за да може изречението добре да проникне в мозъка на арабина. — Интересен план… жалко, че няма да проработи.

Старецът се усмихна.

— Не можете да ни спрете. Нямате време.

Усмивката не беше жест на привидна смелост. Рап за малко да се изпусне от страх и да зададе въпрос, но се спря. Нямаше как старецът да му отговори. Каквото и да му кажеше, вярата и убежденията на ал Хури щяха да останат непоклатими. Това го правеше опасен. Волята му можеше да даде и на другите морална сила. Трябваше да го премести отделно, за да проговорят другите.

Рап стана и бавно обиколи пленниците. Отиде при Урда и му прошепна нещо. Урда кимна и му подаде единия си 45-калибров пистолет „Кимбър“. Мич взе тежкото, изключително гръмко оръжие и застана зад ал Хури, който се опитваше да установи зрителен контакт с другарите си. Хвана пистолета с лявата ръка и взведе спусъка, след което запуши с другата длан дясното си ухо.

Рап постави стоманената цев само на половин метър от главата на жертвата и произнесе присъдата:

— Али Саед ал Хури, за делата си ти заслужаваш да отидеш в Ада и сега ще те изпратя там.

Нямаше да има последна изповед, само призив към останалите да останат верни на каузата. Затова преди ал Хури да успее да изрече и дума, Рап натисна спусъка.

> 21

Мич Рап не вярваше много в Ада, но ако такова място наистина съществуваше, Али Саед ал Хури наистина щеше да попадне там. Рап преобърна трупа му, за да видят добре другите какво ги чака. Мощният кух 45-калибров куршум беше пробил дупка с големината на юмрук в главата на терориста на мястото на носа и горната му устна.

Рап не чувстваше ни най-малка вина за стореното. Ал Хури беше един от организаторите на най-кървавия терористичен акт в американската история. Той беше ликувал и приветствал смъртта на 3000 невинни мъже и жени и кроеше планове за убийството на още хиляди други. Той беше умопобъркан фанатик и си заслужаваше куршума, който му беше пръснал мозъка.

Мич закрачи напред-назад пред останалите четирима. Никой от тях не дръзна да вдигне очи и да го погледне. Знаеше, че ушите им още пищят от мощния гръм на 45-калибровия пистолет и затова извика на арабски:

— Кой иска да бъде следващият?

После нареди на Урда да повтори думите му на пущу. Започна да говори за Сират — мостът над Ада, по който минаваха всички мюсюлмани, за да видят дали ще отидат в Джанах или Рая. Дори им цитира редове от Корана, в които се заклеймяваше убийството на невинни цивилни. Разкрещя се, напомни им, че трябва да бъдат пречистени, за да ги приемат в Рая. Изстрелваше цитат след цитат, за да разклати фанатичната им вяра, че наистина са мъченици-смъртници, и заслужено ще отидат на небето.

Викаше право в ушите им, заплашваше ги, че ще прекарат остатъка от дните си в безкрайни мъчения. После им предложи начин да изкупят вината си. Шанс да се пречистят и да преживеят катарзис. Когато свърши, беше време пленниците да се разделят и да започне да ги разпитва един по един.

Телохранителите на Урда се върнаха в склада и замъкнаха трима от мъжете навън. Вътре остана само посоченият от Рап. Той беше най-младият от групата и единственият, разпознал ликвидатора от ЦРУ. Рап дори не знаеше името му. А нямаше да е лошо да има представа кой е и какъв ранг заема, с какво се е отличил, за да знае къде да приложи повече натиск.

Рап взе две празни кофи и ги обърна с дъната нагоре. Когато застана зад пленника, онзи потрепери. Това беше добър знак. Американецът го сграбчи и рязко го сложи върху едната кофа, а сам седна на другата, на половин метър от него. Погледна го в очите. Безжизненото тяло на ал Хури лежеше до тях, кръвта се лееше от главата му и образуваше локва в краката на пленника. Нагледен пример как можеше да завърши разпитът.

За пръв път Рап подробно огледа лицето на непознатия. Разбира се, и той имаше брада, но на вид не приличаше нито на арабин, нито на персиец. Младежът приличаше на афганистанец или пакистанец. Най-вероятно беше на около двайсет и пет години.

— Говориш ли английски? — попита го той.

Пленникът остана с наведена глава.

— Да — отвърна тихо.

Отговорът казваше повече, отколкото човек би си помислил. В Афганистан и в Пакистан беше нещо обичайно английският да се учи като втори език, но не и в планинския район. Това означаваше, че младежът очевидно е дошъл от голям град.

— Как се казваш?

— Ахмед.

— Фамилията ти как е?

Пленникът премълча.

— Това е само име — притисна го деликатно Рап. — Ти нали знаеш моето.