— Халили — отговори непознатият колебливо.

— На колко си години?

— На деветнайсет.

Рап се изненада. Този беше доста млад. Тежкият живот караше хората тук да изглеждат поне с десет години по-стари. Погледна към Урда и му направи жест, все едно че се обажда по телефон. Урда кимна и излезе. Мич се съмняваше, че ще открият нещо за деветнайсетгодишен тийнейджър в тяхната база данни, но си струваше да се опита.

— Женен ли си?

— Още не.

Момчето още се страхуваше да го погледне в очите.

— Откъде си? — Рап си извъртя главата, за да може да го зърне в лицето.

Пленникът не отговори и продължи да гледа към пода.

Мич се изправи и застана зад него.

— Попитах те откъде си?

— От Карачи. — Момчето се тресеше от страх.

Голям град в Южен Пакистан. Младежът по всяка вероятност беше възпитаник на едно от многото спонсорирани от саудитците религиозни училища, в които децата се посвещаваха в уахабитската секта на исляма.

Рап продължи да обикаля пленника, докато отново не застана пред него.

— Сирак ли си?

Младежът кимна.

В този географски район, а и извън него, това беше често срещано явление. Уахабитите взимаха сираците и децата от улицата в тези големи и бедни градове и им пълнеха главите с тяхната пламенна риторика.

Рап почувства симпатия към този човек. Пред него вече не седеше млад мъж, а дете, на което бяха промили мозъка. Той приближи кофата още повече.

Протегна ръка и леко му вдигна главата.

— Аз не съм ангелът на смъртта, Ахмед, и няма да те убия. — Забеляза интелигентния проблясък в погледа на момчето.

Кафявите очи на Ахмед се насълзиха и той отвърна глава от Рап.

— Ти си лъжец. — Погледът му се задържа върху мъртвото тяло на калния под. Той затвори очи и поклати глава.

— Казах ти, няма да умреш от мен, не и от ръцете ми. — Рап кимна към вратата. — Онези двама афганистанци, които те хвърлиха при свинете… целите им семейства са били избити от талибаните. Те искаха да сторят ужасни неща с теб, дори преди да разберат, че си пакистанец. Тръпки ме побиват като се сетя какво искаха.

После посочи към окървавения труп на пода.

— Така е най-лесно да се отървеш. Той ще се мъчи в Ада цяла вечност, бъди сигурен. Но поне не беше измъчван, не го унижиха да си изяде собствените гениталии.

Младежът захлипа.

— Ако не ми проговориш, нямам друг избор, освен да те предам на тях. Тогава вече няма да можеш да промениш нищо и ще си отидеш безславно.

— Не съм направил нищо лошо.

— Сигурен ли си? Или само претендираш, че знаеш каква е волята на Аллаха? Можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен, че хората, които са ти дали религиозно обучение, знаят истинското значение на думата „пророк“? — Рап отново повдигна брадата му. — Ахмед, виждаш ми се умно момче… по-умен си от останалите. Не си ли чел какво пише в Корана? Не си ли се питал как имамите извличат толкова омраза от книга, изпълнена с толкова много мир и красота?

Момчето не се отдръпна този път. Рап пусна брадичката му и сложи ръка на рамото му.

— Мога да ти помогна, ако ми позволиш, Ахмед. Ще те отведа от това място и ще се погрижа никой да не те нарани. Ще се запознаеш с истински просветени мюсюлмани. Мюсюлмани, които ще ти кажат, че досегашните ти учители са фалшиви пророци, болни хора, заслепени от фанатизъм и омраза към ближния. На няколко километра оттук чака самолет. Един горещ душ, нови дрехи и молитвено килимче, за да започнеш живота си наново. Това е единият път. Другият ще продължи няколко дни, може би седмици и дори месеци, изпълнени с болка и унижение, които дори не можеш да си представиш.

Рап свали ръката си.

— Изборът е твой, но трябва да ми покажеш, че си съгласен да сътрудничиш. В противен случай ще те предам на афганистанците. — Той наблюдаваше внимателно лицето на момчето. Дишането му стана отново равномерно. Не биваше да му дава твърде много време за размисъл. Сигурен беше, че гласовете на неговите религиозни учители сега отекват в главата му и повтарят, че единствено тяхното схващане за исляма е вярно.

Рап се изправи и тръгна към вратата.

— Приемам мълчанието ти за нежелание да сътрудничиш.

Едва направи три крачки, когато измъчените думи на пленника го накараха да се закове на място. Обърна се, но го направи бавно, за да не се издаде.

— Какво каза?

— Те планират да убият вашия президент.

— Как?

Ахмед поклати глава.

— Не знам.

— Ахмед, трябва да ми кажеш всичко.

— Не знам как.

— С бомба.

— Споменаха бомба.

Пулсът на Рап се ускори.

— Ядрена бомба?

— Не съм ги чувал да говорят за атомна бомба.

— Ахмед, не ме лъжи повече.