— Знаеш кой е Мич Рап… нали?

— Разбира се, че знам. Той е жива легенда и е женен за онази красивата журналистка от Ен Би Си Ана Райли.

— Познаваш ли ги?

— Не, но защо президентът ще иска да се отърве от него?

— Този човек е бомба със закъснител — отвърна Джоунс. — Рано или късно ще се заяде сериозно с администрацията. И нямам предвид някой дребен скандал… говоря за конгресно разследване… ще има уволнени хора и такива, които ще отидат в затвора.

С това вече наистина привлече вниманието на председателя на Демократическата партия. Холмс остави вилицата в чинията си и избърса уста с бяла ленена кърпичка.

— Обясни ми по-подробно, Вал.

— Мога да ти говоря с часове, но за начало, няма да повярваш какво се случи тази сутрин в Белия дом. Провеждахме съвещание на Съвета за национална сигурност и той ни в клин, ни в ръкав се нахвърли върху Пеги.

— За какво?

— Настоя да изтезаваме арестуваните вчера американски граждани във връзка с терористичния заговор.

Холмс веднага заподозря нещо в начина, по който Джоунс му излага фактите.

— Вал, Мич Рап е доста сериозен човек. Съмнявам се, че просто ей така, без нищо, е поискал да се измъчват американски граждани.

— Направи го, до голяма степен — намеси се Стийли.

— И това далеч не е всичко — продължи Джоунс. — Пеги, канех се да ти го кажа. Помниш ли когато президентът, Кенеди, Рап и аз излязохме от залата?

— Да.

— Е, отидохме в Овалния кабинет и нещата се влошиха още повече. Президентът каза на Рап, че няма да търпи повече неговите изблици и нападки към персонала му. И знаеш ли какво отговори Рап?

— Цяла съм в слух.

— Каза на президента, че сме разбрали за терористичната атака само защото той отишъл в Афганистан, наредил петима от „Ал Кайда“ до стената и започнал да ги убива един по един, докато не проговорили.

Кристално чистите очи на Пеги Стийли се изпълниха с неверие.

— Не говориш сериозно.

Холмс сбърчи вежди.

— Каза на президента, че допрял пистолет до главите им и дръпнал спусъка. При това — без да почувства нито грам вина или срам. Не се шегувам. Ако това не е безочливо… не знам кое е.

— И го е признал пред теб? — попита шокирана Стийли.

— Да, и пред президента и Кенеди.

— Не само че е безочливо, но е и незаконно. Той е федерален служител. Заслужава да бъде изпратен в затвора.

— Ами… това също е начин да се отървем от него.

— Я почакайте малко вие двете. — Холмс постави лакът на масата и погледна първо към Джоунс, после към Стийли и накрая пак към Джоунс. — Вие да не сте си загубили ума? Имате ли изобщо представа с кого се залавяте? Искате да опандизите един американски герой.

— Той е просто наемен убиец в костюм — изсъска Джоунс.

Холмс насочи пръст към нея.

— В този град има хора… много влиятелни и властни хора… които ще ви откъснат главите, ако опитате да направите нещо толкова глупаво.

— Пат, ти май не ме чу. — Джоунс явно се раздразни. — Не ние сме тези, които нарушаваме закона и рискуваме бъдещето на президентската администрация.

Холмс погледна към Джоунс с изумена физиономия. Хвърли салфетката върху наполовина изядената си пържола и отвърна:

— Разследване срещу Мич Рап е една от най-тъпите идеи, които съм чувал. Вие двете трябва да се поспрете малко и добре да обмислите ситуацията. Престанете да се притеснявате за ядрото на партията и за Закона за защита на нацията. Замислете се за това с кого искате да кръстосате шпаги.

Джоунс понечи да го контрира, но Холмс грубо я сряза:

— Не казвайте нищо. Има неща, които не знаете… неща, които не ви и трябва да знаете. Хора, с които не бихте искали да си имате работа. Откажете се от тая безсмислица, докато е време, или ще разваля сделката ни. Всъщност, ако не се откажете, ще се погрижа да загубите постовете си още утре. Сериозно ви говоря.

> 61

# Вирджиния

С всеки следващ километър от пътя Мустафа ал Ямани се връщаше към мисълта за собствената си смърт. По тялото му нямаше и сантиметър плът, която да не го боли. Все повече и повече волята го напускаше и той искаше да се откаже — да остави другите да довършат започнатото дело. Но не можеше да се предаде, нямаше право. Тепърва предстоеше да се направи още много, а той не можеше да се довери на този слабохарактерен пакистанец да запали пожара. Глупакът щеше да се напикае в гащите като уплашено малко дете и при най-малката опасност.

Ал Ямани бе в състояние да надвие болката още малко. Няколко дни агония не бяха нищо в сравнение с борбата на неговия народ. Той беше тръгнал на кръстоносен поход, продължение на хилядолетната битка между арабите и неверниците. Никога преди в историята обаче залогът не бе толкова голям. Време беше да се разпали истински световен джихад, да покажат на останалите правоверни, че Америка може да бъде заставена да падне на колене.

Ал Ямани обаче нямаше да се справи сам. Едва му бяха останали сили да ходи, а зрението му се влошаваше с всеки изминал час. Не искаше да мисли какво би станало, ако не бе срещнал Хасан и Халед. Неговите бойни другари бяха голяма утеха. Тримата заедно бяха минали през толкова много изпитания. Тяхната жертвоготовност и отдаденост бяха непоклатими. Те щяха да сторят всичко по силите си, за да доведат мисията до нейния славен завършек.