— Защо? — учуди се Макмахън.

— През петдесетте и шейсетте години разполагахме с толкова много от този материал, че беше много по-лесно да започнем наново, отколкото да влизаме в радиоактивната дупка и да вадим от там парчета, които вероятно ще се окажат безполезни.

— Значи — Рап съпостави информацията, — казахстанският полигон е пълен с такива ядрени отпадъци. Колко на брой са горе-долу?

— Не знаем точно — отвърна Раймър.

— Приблизително.

— Поне десетина, а може би и повече.

Рап зяпна.

— Защо, по дяволите, никой не ми е казвал за тази заплаха?

— Защото не беше разглеждана като заплаха. Този казахстански полигон на практика представлява радиоактивно сметище. Мисълта някой да отиде и да изрови една от тия пущини звучи направо абсурдно. Без необходимото оборудване всеки, който се опита, би умрял. А дори и да разполагаш с оборудване, трябва да действаш много бързо, за да не получиш смъртоносна доза радиация.

Рап закри лицето си с длани.

— Или просто да обещаеш на тайфа млади ислямисти, че ще им дадеш билет за Рая. — Рап стана и погледна телефона си.

— Този полигон още ли е действащ? — попита Макмахън.

— Не.

— Охранява ли се?

— Площта му е над триста и двайсет хиляди квадратни километра.

— Значи няма охрана? — Макмахън беше разочарован.

— Не.

— Това е много лошо — заключи Рап.

— Може би да, а може би не. — Раймър се стараеше да поддържа оптимизма у двамата си събеседници. — Руснаците са се заели със случая. Моят колега е на път за Казахстан заедно с екипа си, за да проведат разследване.

— На кой друг си казал? — попита Мич.

— Само на вас двамата. Предвид цирка, който трябваше да преживеем тази седмица, не исках да разширявам много кръга на информираните.

Рап кимна.

— И аз на твое място бих постъпил така. Скип, ти какво мислиш?

— По време на пакистанския рейд откри ли някакви данни за втора бомба?

Рап се замисли.

— Не.

— Буквално всеки един полицай, агент на ФБР и човек на другите служби получи фоторобота на ал Ямани и фотографията на Зубаир. Благодарение на информацията, която ни достави от Афганистан, напипахме цялата им тайна мрежа в Америка. Днес смятаме да проведем доста арести, при това не само в Атланта. Аз предлагам да изчакаме какво ще ни кажат руснаците.

— Съгласен съм — отговори Рап. — Нека си остане само между нас тримата, докато не разберем нещо повече. Не ми трябват още адвокати от Министерството на правосъдието, които да ми казват какви са правилата. А президентът и хората му и без това са заети с утрешната церемония по откриването на мемориала.

> 64

# Ричмънд

Стигнаха на уреченото място по-рано. Преди да слезе от колата, ал Ямани ги инструктира да не го чакат. Ако не им се обадеше до дванайсет и половина, те трябваше да напуснат Вашингтон без него и да довършат нещата, доколкото могат. Ал Ямани наистина не знаеше какво да очаква. Вярата му подсказваше едно, но практическият опит му диктуваше съвсем друго. Американците бяха проникнали в неговата организация, но не знаеше до каква степен. Засега събитията показваха, че е провалена само една конспиративна клетка. Ал Ямани беше сигурен, че дори и да бяха разкрили стария му приятел, той щеше да го предупреди с уговорения сигнал и да издържи на всякакви мъчения. Разбира се, така щеше да е, ако знаеше, че са го разкрили. Тези американци се отличаваха с хитрост и коварство, а приятелят му, с когото се познаваха още от Афганистан, вече не беше млад. Можеше дори да не разбере, че американците са по петите му.

На ал Ямани разходката из парка му се стори изненадващо освежаваща, въпреки че здравето му непрекъснато се влошаваше. Достатъчно бе, че се намира далеч от тясното пространство на колата и нервното дърдорене на пакистанския учен. Ал Ямани откри пейката до оръдието. Беше я виждал на фотографии и затова веднага я разпозна. Историческото значение на стария артилерийски образец изобщо не интересуваше саудитеца. До оръдието имаше поставена бронзова табела. Поколеба се дали да не отиде да прочете какво пише на нея, но в крайна сметка реши да не го прави. Вместо това щеше да използва последните минути уединение, за да се концентрира. Да се помоли на Аллах да му даде сила да издържи и следващите двайсет и четири часа. Само сила и малко късмет му трябваха, за да довърши започнатото.

Малко по-късно чу как една кола спря, вратата й се отвори и затвори. Ал Ямани извъртя глава и погледна зад гърба си. От бяло-зеленото такси слезе мъж и се насочи към него. Беше шофьорът на таксито и за щастие идваше сам. Ал Ямани понечи да стане, но изведнъж се почувства зле. Остана седнал, за да съхрани още малко от драгоценната си енергия, и зачака другаря си.

Шофьорът на таксито се спря на около три метра от него и го погледна с неверие.

— Мустафа, ти ли си?

Ал Ямани свали слънчевите си очила. По очите щеше да го познае.

— Аз съм, Мохамед.

— Толкова много си се променил. — Тонът на събеседника му беше изпълнен със загриженост.

— И ти също, приятелю мой. — Гласът му беше станал по-слаб. — Брадатата ти е побеляла цялата.

— Много време мина. Повече от десет години.

Ал Ямани кимна. Последната им среща беше в Афганистан през 1987 г. Мохамед, един от най-храбрите воини, които ал Ямани познаваше, едва не загина в ожесточена битка със съветската армия. Човекът от ЦРУ, с когото работеха заедно, се погрижи да евакуира Мохамед в Германия, където щяха да го лекуват опитни лекари. След близо цяла година същият служител от ЦРУ му съдейства да имигрира в Съединените щати. Беше се установил в Ричмънд, Вирджиния, и оттогава работеше като шофьор на такси. През годините ал Ямани беше кореспондирал с него. Интуицията му подсказваше, че религиозният плам у стария воин още не е угаснал.