— Какво? — попита Марго с очакване Фрок да обясни какво отношение има всичко това към дисертацията й.

— Съвсем ясно — продължи Фрок и разпери ръце, — истинско медицинско чудо. Хората престанаха да страдат от главоболие.

Колосаният му нагръдник затрептя от смеха му. Марго също се разсмя — за пръв път през този ден, осъзна тя.

— Е, достатъчно за примитивната медицина — добави с известна тъга Фрок. — По онова време работата на открито все още беше забавна. — Той се умълча за момент. — Нали знаете, в новата изложба „Суеверие“ ще има цял раздел за племето ки — продължи той. — Разбира се, всичко ще бъде ужасно преувеличено за широката публика. Привлекли са някакъв млад, току-що завършил Харвард колега като уредник на изложбата. Дочух, че е по-наясно с компютрите и маркетинга, отколкото с чистата наука.

Фрок отново се размърда в инвалидната количка.

— Така или иначе, госпожице Грийн, мисля, че описаното от вас ще бъде чудесен принос към вашата работа. Предлагам ви да се снабдите с мостри от растения от кирибиту в хербария и да се обосновете с тях.

Марго вече събираше нещата си, но Фрок отново заговори:

— Лоши произшествия тази сутрин.

Марго кимна.

Фрок остана безмълвен за момент.

— Боя се за музея — добави накрая той.

Думите му я изненадаха.

— Били са братчета. Истинска трагедия за семейството. Но скоро всичко ще заглъхне — както винаги.

— Не мисля — отвърна Фрок. — Чух за състоянието на телата. Приложената сила е… от ненормално естество.

— Сигурна съм, че точно вие не допускате, че е диво животно.

Може би Фрок действително беше побъркан, както твърдяха всички.

Той се усмихна.

— Скъпа моя, не правя никакви предположения. Ще изчакам по-нататъшните доказателства. В момента само се надявам тази неприятност да не повлияе върху избора ви дали да останете в музея. О, да, с истинско прискърбие узнах за кончината на баща ви. Но у вас личат три дарби, които са задължителни за един първокласен изследовател: усет какво да търси, усет къде да го търси и стремеж да изведе докрай теориите си. — Той приближи инвалидната си количка до нея. — Академичното усърдие е точно толкова важно, госпожице Грийн, колкото усърдието при изследване на открито. Никога не го забравяйте. Вашите технически умения и лабораторната ви работа са отлични. Би било жалко, ако нашата професия се лиши от човек с такъв талант.

Марго изпита смесени чувства на благодарност и раздразнение.

— Благодаря ви, доктор Фрок — отвърна тя. — Оценявам добрите ви думи… и вашата загриженост.

Ученият махна с ръка и Марго се сбогува. Но щом доближи вратата, Фрок отново заговори.

— Госпожице Грийн?

— Да?

— Моля, бъдете внимателна.

Пред вратата едва не се сблъска със Смитбек. Той се приведе над нея и намигна дяволито.

— Какво ще кажеш да хапнем?

— Не — отвърна Марго. — Много съм заета.

Два пъти за един ден — не беше сигурна дали би могла да понесе толкова голяма доза „Смитбек“.

— Хайде! — настоя той. — Научих още някои зловещи подробности за убийствата.

— Струва си.

Тя ускори крачка по коридора, раздразнена, че е успял да разпали любопитството й. Смитбек сграбчи ръката й.

— Казаха ми, че сервират много вкусна запечена във фурна лазаня в ресторанта.

Той я поведе към асансьора.

Ресторантът беше пълен с обичайната тълпа от уредници, мускулести пазачи, които разговаряха на висок глас, техници и препаратори в бели лабораторни облекла. Един уредник показваше мостри на насядалите около една маса негови колеги, които възклицаваха в израз на възхищение и интерес. Марго огледа мострите отблизо. Бяха паразитни червеи в буркани с мътен формалдехидов разтвор.

Седнаха и Марго се зае да разреже препечената кора на лазанята си.

— Точно както ти обещах — каза Смитбек, взе едно парче с ръка, отхапа един ъгъл от него и го схруска. — Най-малко от девет часа сутринта ги запарват.

Той задъвка шумно.

— Полицията най-после направи официално изявление. Снощи тук са извършени две убийства. Блестящо е, че го проумяха! Помниш ли всички онези въпроси на репортерите за диви животни? Е, не е изключено да са умъртвени от диво животно.

— Не докато се храня — прекъсна го Марго.

— Точно така. Буквално са разкъсани.

Марго го изгледа.

— Моля те!

— Не те будалкам — продължи Смитбек. — Правят всичко възможно да решат по-бързо случая, особено заради предстоящата изложба. Ченгетата са привлекли специален коронер. Можела да чете по зеещи рани от нокти, както Хелън Келър разчита брайловото писмо.

— По дяволите, Смитбек! — изруга Марго и пусна вилицата си. — Писна ми от кавалерското ти поведение и от кървавите подробности, които ми сервираш, докато се храня. Не е ли възможно първо да приключа с обяда и след това да чуя всичко това?

— Както ти казах — продължи Смитбек, пренебрегвайки избухването й, — по всяка вероятност е специалист по едри котки. Доктор Матилда Живиц. Ама че име, а! Сигурно е дебела.

Въпреки раздразнението Марго едва потисна усмивката си. Смитбек може и да беше досадник, но все пак забавен досадник. Тя избута таблата си.

— Как научи всичко това?

Смитбек се ухили.

— Имам си източници. — Той напъха поредното парче лазаня в устата си. — Всъщност срещнах един приятел, който пише за „Нюз“. Някой се е добрал до информацията чрез свой познат в полицейското управление. Всички следобедни вестници ще я публикуват. Можеш ли да си представиш физиономията на Райт, когато разбере? О, Господи!