Търоу излезе от базата още докато информацията продължаваше да тече. Това очевидно бяха пълни глупости. Гущерова ДНК и човешка ДНК в една и съща проба? Но не се случваше за първи път. Не можеше да обвинява компютъра. Беше неточна процедура и бяха познати незначителни количества ДНК от какъвто и да било организъм.

Огледа разпечатката. По-малко от петдесет процента от съответствията бяха човешки — много нисък процент, ако мострата е от човек, но не и невъзможно за похабена мостра. А и винаги съществуваше вероятността за замърсяване. Една-две случайни клетки можеха да опропастят цяла серия. Последното му се струваше все по-вероятно. Какво може да се очаква от нюйоркската полиция? Не можеха да се справят дори с онзи тип, който открито продаваше наркотици на ъгъла срещу жилищната му кооперация.

Продължи да чете информацията.

„Я, чакай — помисли си той, — ето още една дълга редица: Tarentola mauritanica.“ Въведе данните и името. На екрана се появи:

„Стига бе — помисли си Търоу. — Това е някаква шегичка.“ Погледна календара: първи април беше в събота.

Разсмя се. Много добра шегичка. Изключително добра шегичка. Не очакваше, че Бучхолц беше способен на това. Е, и той има чувство за хумор. Зае се с доклада си:

След като приключи, моментално изпрати доклада си на горния етаж и излезе за кафе, като продължаваше да се кикоти. Беше истински горд, че се справи. Чудеше се откъде се е сдобил Бучхолц с проби от гущери. Сигурно ги продаваха в магазини за домашни любимци. Представи си Бучхолц да смесва мостра с клетки от един-два гущера в ултрасмесителя с няколко капки от собствената си кръв. Сигурно си бе казвал: я да видим как ще се справи новакът Търоу. Щом се върна с кафето, Търоу се разсмя гръмогласно. Бучхолц го очакваше в лабораторията, но дори не се усмихваше.

Сряда

В инвалидната количка Фрок попиваше челото си с носна кърпа „Гучи“.

— Седнете, моля — обърна се той към Марго. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Ужасно, наистина ужасно.

— Горкият пазач! — отвърна тя.

Всички в музея говореха само за това.

— Пазач? — погледна я Фрок. — О, да, истинска трагедия. Не, имам предвид ето това. — Той вдигна някаква записка. — Всевъзможни нови правила. Твърде неприятни. От днешна дата служителите ще бъдат допускани в сградата само от десет до пет часа. Никакви извънредни часове в неделните дни. Във всички отдели ще бъде поставена охрана. Всеки ежедневно трябва да се подписва при влизане и напускане на Антроположкия. Всички трябва постоянно да носят със себе си личните си документи. На никого не се разрешава да влиза или напуска музея без пропуск.

Той продължи да чете.

— Да видим какво още… а, да. Придържайте се възможно по-стриктно към работното си място. И съм задължен да ви кажа да не се движите сама в изолирани зони в музея. Ако все пак се наложи, идете с придружител. Полицията ще разпита всички, които работят в Старото подземие. Вас ви викат в началото на следващата седмица. Някои сектори на музея са обявени за недостъпни.

Той побутна съобщението върху бюрото и Марго видя прикрепената скица с отбелязани в червено недостъпни зони.

— Не се тревожете — продължи Фрок. — Видях, че кабинетът ви е съвсем близо до недостъпната зона.

Великолепно, мина й през ума, съвсем близо до спотайващия се убиец.

— Всичко това ми се струва прекалено сложно, професор Фрок. Защо просто не затвориха целия музей?

— Не се съмнявам, че са опитали, скъпа. Сигурен съм, че Уинстън ги е разубедил. Ако откриването на „Суеверие“ не стане според оповестената програма, музеят ще си навлече значителни неприятности. — Фрок протегна ръка към съобщението. — Да приемем ли, че сме приключили с това? Бих искал да обсъдим някои други неща.

Марго кимна. Музеят ще си навлече значителни неприятности… Според нея неприятностите вече се трупаха една след друга. Колежката й по работно място и половината служители се бяха обадили тази сутрин, че са болни. Онези, които бяха дошли на работа, прекарваха по-голяма част от времето си край кафе машините или ксероксите, обсъждайки на групички слуховете. Като добавка към това изложбените зали бяха почти пусти. Почиващите семейства, училищните групи и провикващите се деца — обичайните посетители — бяха съвсем малко на брой, ако въобще се появяваха. В момента музеят привличаше предимно любители на силни усещания.

— Питах се дали вече успяхте да се снабдите с някое от растенията за главата за кирибиту — продължи Фрок. — Хрумна ми, че и за двама ни би било полезно упражнение да ги анализираме с екстраполатора.

Телефонът иззвъня.

— По дяволите! — изруга Фрок, докато вдигаше слушалката. — Да?

Последва дълго мълчание.

— Наложително ли е? — попита Фрок. Последва нова пауза. — Щом настоявате — каза накрая той и пусна слушалката върху вилката с дълбока въздишка. — Властите искат да сляза в подземието Бог знае защо. Някой си Пендергаст. Имате ли нещо против да ме откарате? Ще можем да разговаряме по пътя.