— Какво е то?

— Ще отидеш право при Лора Хейуърд и ще кажеш, че си готов да им съдействаш по всякакъв начин, но че аз сякаш съм се изпарил и нямаш представа къде може да съм. Няма нужда да продължаваш да съсипваш кариерата си.

— Казах вече, с теб съм до край.

— Винсънт, настоявам да се оттеглиш.

— Хей, Алойзиъс?

Пендъргаст го погледна.

— Гледай си работата!

Видя, че агентът не отмества очи от него.

— Няма да забравя това, Винсънт.

— Не съм направил нищо особено.

Пендъргаст се върна към работата си. Минаха десет минути, после двайсет — и изведнъж той замръзна.

— Откри ли го?

— Вярвам, че да — каза агентът. Взираше се напрегнато в един от компютрите и ту смаляваше, ту увеличаваше някакъв неясен, зърнест образ.

Д’Агоста надзърна иззад рамото му.

— Това той ли е?

— Да, според програмата. А също и според мен. Но има нещо странно — снимката не е направена пред „Дакота“, както очаквах, а на около шест пресечки от…

В този момент от една кутия на масата прозвуча кънтящ звън.

— Какво, за Бога, е това?

— Мартин. Изглежда някой е дошъл да ме види.

Д’Агоста се стегна.

— Полицията?

Пендъргаст поклати глава. Приведе се към кутията и натисна някакво копче.

— Пратеник на велосипед, сър — долетя гласът. — Носи плик.

— Помолихте ли го да изчака?

— Да.

— И полицията не знае за посещението му, надявам се?

— Не, сър.

— Доведете го. Като, разбира се, вземете обичайните предпазни мерки. — Пендъргаст пусна бутона и се надигна. — Нека видим защо е всичко това. — Тонът бе небрежен, но лицето му изглеждаше уморено.

Прекосиха късия коридор към асансьора. Изтече минута без да разменят дума. После асансьорът нададе вой и затропа нагоре. Не след дълго металната решетка се отмести и от кабината излязоха две фигури — вратарят, когото Д’Агоста бе срещнал по-рано, и пратеникът с колелото, строен младеж с очевидно испанска кръв, увит в дебел шал и плътно яке. В ръката си държеше голям плик.

Когато зърна колета, бледото лице на Пендъргаст посивя. Той безмълвно бръкна в джоба на черното си сако, извади чифт медицински ръкавици и ги нахлузи. След това измъкна двайсетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.

— Имате ли нещо против да почакате няколко минутки, моля? — учтиво запита агентът.

— Предполагам, че не — промърмори пратеникът и изгледа подозрително ръкавиците.

Пендъргаст пое внимателно плика и размени поглед с портиера. После кимна на Д’Агоста да го последва и с бързи крачки се отправи към стаята.

— От Диоген ли е? — попита Д’Агоста, като затвори вратата Пендъргаст не отговори. Вместо това разстла един бял лист хартия върху бюрото, сложи плика отгоре и го изследва внимателно. Беше неподпечатан, задната част бе привързана хлабаво с навит червен конец. Пендъргаст разгледа отблизо конеца. После го размота и предпазливо го отвори.

Отвътре изпадна сгънат лист, последван от кичур лъскава тъмна коса.

Пендъргаст рязко си пое дъх. В стаята това прозвуча неочаквано силно. Той бързо се наведе и разтвори сгънатото писмо.

Хартията беше красива, ръчно пресован лен, с щампован герб отгоре: отворено око над две луни и лъв с гордо вдигната глава. Отдолу с оцветено в тютюнев цвят мастило бе изписана с автоматична писалка или с перодръжка, една дата: 28-и януари.

Д’Агоста осъзна, че приличаше на бележката, която Пендъргаст бе получил няколко месеца по-рано в имението на Ривърсайд Драйв. За разлика от онази обаче, върху тази бе написана не само дата. Очите му се плъзнаха по думите:

Тя е много духовита, братко. Разбирам защо ти харесва.

Приеми този подарък като гаранция за думите ми: една къдрица от прелестните й коси. Запази го за спомен от нея, когато вече няма да е между живите. Ако го погалиш, почти можеш да усетиш опияняващото ухание на Капрая в ноздрите си.

Разбира се, възможно е да те лъжа за всичко. Кичурът би могъл да принадлежи на друга. Потърси истината в сърцето си.

Frater, ave atque vale.

— О, Господи… — промълви Д’Агоста. Думите му секнаха, защото гърлото му се сви неволно. Хвърли поглед към агента. Той седеше на пода и държеше нежно къдрицата. Изразът на лицето му беше толкова ужасен, че Д’Агоста се извърна. — Може да е лъжа. Брат ти е лъгал и преди.

Пендъргаст не отговори. Между тях падна кратка и страшна тишина.

— Ще отида да разпитам пратеника — каза накрая Д’Агоста и излезе, като не се осмеляваше да погледне назад.

Отправи се по коридора към асансьора. Младежът бе там и чакаше заедно с Мартин.

— НПУ — каза той кратко и показа значката си. Сякаш всичко се движеше на забавена лента, като в кошмар. Почувства се странно тежък, като че ли не можеше да помръдне крайниците си. Запита се дали такова е усещането, когато си в шок.