Д’Агоста нямаше нужда от цял ден да разсъждава над предложението на Хейуърд; нямаше нужда дори от десет минути. Прекарваше времето си в службата с надеждата да се добере до папките със случая на Марго, за да ги занесе на Пендъргаст, но това вече си оставаше само теория. Щом излезе от сградата, веднага извади клетъчния телефон, който агентът му бе дал, и помоли за незабавна среща.

Четвърт час по-късно, докато излизаше от таксито на ъгъла на Бродуей и Седемдесет и втора, споменът за срещата им все още го изгаряше. Но си каза, че не може да мисли за това точно сега. На следващата пресечка се спря и отново извади телефона. Обади ми се пак, когато стигнеш „Кълъмбъс“ и Седемдесет и втора, бе казал Пендъргаст. Д’Агоста вече бе много близо до апартамента на агента в „Дакота“. Дали си бе вкъщи? Изглеждаше абсурдно предвид обстоятелствата. Той набра номера.

— Да? — долетя гласът на Пендъргаст, съпроводен от тракане по клавиатура.

— На ъгъла съм — отвърна той.

— Много добре. Стигни незабелязано до Западна седемдесет и втора, номер 24. Сградата е смесена — донякъде жилищна, донякъде търговска, и входът е заключен в работно време, но портиерът обикновено пуска всеки, който изглежда нормален. Слез по стъпалата към мазето и намери вратата с табелка Б-14. Увери се, че си сам. После почукай бавно седем пъти. Разбра ли ме?

— Да.

Линията прекъсна.

Като прибра телефона, Д’Агоста пресече улицата и продължи към парка. Напред, на отсрещния ъгъл, се виждаше назъбената, с пясъчен цвят грамада на „Дакота“. Изглеждаше като извадена от анимационно филмче на Чарлз Адамс. В основата й, до огромния готически вход, имаше портиерска будка. Две ченгета в униформа се въртяха наоколо; близо до Сентръл Парк Уест бяха паркирани три полицейски коли.

Изглежда кавалерията бе вече тук.

Д’Агоста забави крачка, като се стараеше да е възможно най-близо до сградата и хвърляше бдителни погледи към полицаите. Номер 24 на Западна седемдесет и втора улица беше голяма постройка от кафяв камък, половин пресечка по-надолу. Той отново се озърна и като не видя никой подозрителен, натисна звънеца, получи разрешение да влезе и бързо се вмъкна вътре.

Фоайето беше малко и тъмно, със стени, покрити с похабен сив мрамор. Д’Агоста кимна на портиера, после се спусна по стълбите в задния край. Имаше само един коридор в мазето, с метални врати, на равни интервали в бетонните стени. Беше работа за шейсет секунди да открие нужната врата. Огледа се за последен път, след което почука седем пъти, както бе инструктиран.

В първия момент му отговори тишината. После се чу звук от дръпване на резе, вратата се отвори и на прага застана мъж в черно-бяла портиерска униформа. Той предпазливо надзърна да огледа коридора, после кимна на Д’Агоста и го въведе вътре.

За своя изненада Д’Агоста се озова не в стая, а в един много тесен коридор, който едва стигаше за раменете му и продължаваше напред в мрака. Портиерът включи някакво фенерче и го поведе.

Сякаш вървяха цяла вечност. Стените се промениха от бетон на тухла, после на шперплат, после отново на тухла. Отвреме-навреме коридорът се разширяваше, друг път ставаше толкова тесен, че Д’Агоста трябваше да преминава почти странично. Няколко пъти свиваха наляво, после надясно. В един момент излязоха в малко дворче и той видя късче синьо небе високо над главите им. Сякаш се намираше в основата на комин. Изкачиха няколко стъпала, портиерът отвори поредната врата с огромен старомоден ключ и попаднаха в нов тъмен коридор.

Коридорът завършваше с малък старовремски служебен асансьор. Портиерът издърпа месинговата решетка, отключи вратата с друг ключ и направи знак на Д’Агоста да влезе, след което го последва. Асансьорът потегли нагоре със скърцане.

Вратата беше без прозорец и Д’Агоста нямаше представа колко етажа са изкачили: може би четири или пет. Асансьорът спря като че по собствена инициатива и портиерът отвори вратата. Когато бронзовата решетка се дръпна встрани, той видя къса пътека, която водеше към една-единствена врата Вратата беше отворена и в рамката й стоеше Пендъргаст, облечен в обичайния си черен костюм.

Д’Агоста спря и впери очи в него. Всеки път след изненадващото си „възкръсване“ агентът се бе появявал маскиран по един или друг начин — или лицето, или дрехите, а най-често и двете — променен до неузнаваемост — и сега Д’Агоста усети странна тръпка като видя стария си приятел такъв, какъвто бе в действителност.

— Винсънт — каза Пендъргаст. — Влез. — И той го въведе в малка, почти безлична стая. Вътре имаше дъбов гардероб, един кожен диван, както и две работни маси. Върху едната бяха строени четири лаптопа, заедно с някакви устройства, които приличаха на мрежов център. В задната част на стаята се виждаха две врати: едната затворена, а другата отворена към малка баня.

— Това ли е апартаментът ти в „Дакота“? — попита ДАгоста невярващо.

Върху лицето на Пендъргаст се появи слаба усмивка, но бързо изчезна.

— Едва ли — отговори той, затваряйки вратата. — Апартаментът ми е един етаж по-горе.

— Тогава що за място е това?

— Приеми го като скривалище. Едно високотехнологично скривалище. Беше оборудвано миналата година по съвета на един мой познат от Охайо в случай, че услугите му временно не могат да бъдат използвани.

— Добре, но ти не можеш да стоиш тук! Около входа към „Дакота“ гъмжи от ченгета. Току що излизам от офиса на Лора Хейуърд и тя има почти сигурен заподозрян.