— Вдигнете воала ми — нареди тя. Южняшкият й акцент беше култивиран, почти британски в модулациите.

Един от санитарите се приближи и — стоейки на една ръка разстояние — вдигна воала с облечената си в ръкавица ръка. Д’Агоста несъзнателно пристъпи напред, загледан с любопитство.

Корнелия Пендъргаст отвърна на погледа му. Тя имаше остро, котешко лице и бледи сини очи. Въпреки напредналите години, осеяната й със старчески петънца кожа имаше невероятно младежка руменина. Когато я погледна, Д’Агоста усети, че пулсът му се ускорява. В съсредоточения й поглед, в линията на скулите и челюстта откри сходство с фините черти на изчезналия си приятел. Приликата би била дори още по-силна, ако не беше блясъкът на лудостта в очите й.

За миг тишината в стаята бе пълна. Когато пра-леля Корнелия вдигна поглед, Д’Агоста се уплаши, че лъжата му може да предизвика взрив на негодувание.

Но тогава тя се усмихна.

— Скъпи братко. Колко мило, че си бил целия този път, за да ме посетиш. Толкова дълго не си идвал, ах ти, лошо момче! Не че те виня, разбира се — това почти ми идва в повече, като се има предвид, че живея на Север с всички тези варвари янки. — Тя се изсмя късо.

Добре, помисли си Д’Агоста. Констанс му беше казала, че пра-леля Корнелия живее в измислен свят и ще е убедена, че се намира на едно от следните места: Рейвънскрай, имението на съпруга й на север от Ню Йорк сити или в старото фамилно имение на Пендъргаст в Ню Орлиънс. Очевидно днес се намираше в първото.

— Радвам се да те видя, Корнелия — отвърна предпазливо Д’Агоста.

— А коя е тази прелестна млада дама с теб?

— Това е Лора, моята… моята съпруга.

Хейуърд му хвърли многозначителен поглед.

— Колко очарователно! Все се питах кога най-сетне ще се ожениш. Крайно време беше родът Пендъргаст да бъде подсилен с нова кръв. Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? Чай, може би? Или, още по-добре, твоят любим ментов джулеп?

Тя изгледа санитарите, които бяха заели възможно най-отдалечената позиция от нея. Те не помръднаха.

— Всичко е наред, благодаря — каза Д’Агоста.

— Толкова по-добре. Прислугата в наши дни е толкова ужасна. — Тя махна с ръка към двамата санитари, които направо подскочиха при това движение. После се приведе напред, сякаш да придаде някаква поверителност на разговора. — Завиждам ти. Животът на Юг е толкова по-изискан. Хората тук не се гордеят да бъдат членове на обслужващата класа.

Д’Агоста кимна съчувствено и му се стори, че се намира в някаква странна, призрачна действителност. Ето, тази елегантна възрастна дама беседваше приятелски с брата, когото самата тя бе отровила преди почти четиридесет години. Той се питаше как точно да подхване разговора и да го тласне в нужната посока. Остром бе казал, че визитата трябва да е кратка. Най-добре да говори направо.

— Как, ъ-ъ-ъ… как е семейството? — попита той.

— Никога няма да простя на съпруга си, че ни доведе тук, в този ветровит хамбар. Не само е мрачно и отегчително, но липсата на всякаква култура е направо шокираща. Скъпите ми деца са единствената ми утеха.

Д’Агоста усети, че го побиват тръпки от любвеобилната усмивка, която съпътстваше това изказване. Запита се дали ги беше гледала как умират.

— Разбира се, няма подходящи за компания съседи. По тази причина дните ми принадлежат изцяло. Опитвам се да се разхождам, защото е добре за здравето ми, но въздухът е толкова влажен, че най-често бързо ме връща вътре. Станала съм бледа като призрак. Ето виж. — И тя надигна тънката си, изкривена ръка от възглавничката, за да му я покаже.

Д’Агоста автоматично пристъпи напред. Остром се намръщи и му кимна да се отдръпне.

— А как са останалите от семейството? — попита Д’Агоста — Отдавна не съм получавал вести от… от племенниците ни.

— Алойзиъс идва да ме види отвреме-навреме. Когато се нуждае от съвет. — Тя се усмихна отново и очите й проблеснаха. — Той е такова добро момче. Внимателен към по-възрастните си роднини. Не като другия.

— Диоген — каза Д’Агоста. Пра-леля Корнелия кимна.

— Диоген. — Тя потръпна. — От деня, в който се роди, беше различен. После се разболя… А тези негови очи… — Тя направи пауза. — Ти знаеш какво казваха за него.

— Кажи ми.

— Мили боже, Амбъргрис! Нима си забравил?

За един кратък и напрегнат миг на Д’Агоста му се стори, че сянка на скептицизъм прекосява лицето й. Но скоро тя изчезна и чертите й се вглъбиха.

— Кръвта в жилите на рода Пендъргаст е покварена от векове. Но, слава богу, това е подминало мен и теб, Амбъргрис.

На лицето й се изписа подходящо благочестиво изражение.

— Малкият Диоген беше докоснат от развалата от самото начало. Лошо семе, наистина. След внезапното му заболяване тъмната страна на рода достигна у него пълния си разцвет.

Д’Агоста остана мълчалив, не смееше да каже нищо. След миг пра-леля Корнелия се размърда и продължи:

— Беше мизантроп още от начало. И двете момчета бяха самотници, естествено — нали са Пендъргаст, — но при Диоген бе различно. Помня, че малкият Алойзиъс имаше един близък приятел на неговите години, той стана доста известен художник. И, бога ми, наистина прекарваше много време в заблатените ръкави на реката сред каджуните (Жители на щата Луизиана, чиито прадеди са французи и които говорят остаряла форма на френския език. Б.пр.), нещо, на което, разбира се, аз се противопоставях. Но Диоген изобщо нямаше приятели. Нито един! Нали помниш как никое дете не искаше да се приближи до него? Всички се бояха от Диоген до смърт. А болестта влоши нещата още повече.