Шрифт:
Ръката й уверено почука един, два, три пъти. Всяко почукване бе по-силно от предишното.
За момент настъпи тишина. След това на вратата застана мисис Сърд, сухата и енергична секретарка на директора на музея. Острите й сини очи я измериха строго, преди да й направи място.
— Д-р Грийн? Д-р Колъпи ви очаква Можете направо да влизате.
Марго пристъпи към вътрешната врата, която изглеждаше още по-внушителна и масивна от първата, стисна ледено-студената месингова топка и я завъртя решително.
Там, иззад огромното, обшито с кожа бюро от 19-ти век, под картината „Водопадът Виктория“ на Дьо Клефис седеше Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей. Той се изправи пъргаво, усмивка озари красивото му лице. Беше облечен в мрачен сив костюм със старомодна кройка. Снежнобелият колосан нагръдник се освежаваше единствено от яркочервена копринена папийонка.
— А, Марго, колко мило, че дойде. Заповядай, седни. Колко мило, че дойде. Бележката, която бе получила, звучеше по-скоро като призовка, отколкото като покана.
Колъпи заобиколи бюрото си и посочи луксозно кожено кресло, което беше част от гарнитурата, наредена пред камина от розов мрамор. Марго седна, последвана от Колъпи, който зае мястото срещу нея.
— Ще желаеш ли нещо? Кафе, чай, минерална вода?
— Нищо. Благодаря ви, д-р Колъпи.
Той се облегна назад и небрежно кръстоса крак връз крак.
— Толкова се радваме, че отново се върна при нас в музея, Марго — рече той с типичния си предвзето-провлачен нюйоркски акцент. — Бях очарован, когато прие редакторското място в „Музеология“. Такъв късмет, че успяхме да те привлечем от „Джийн Дайн“. Тези научни статии, които публикува, действително ни впечатлиха, а опитът, който имаш в етнофармакологията, те превърна в идеалния кандидат.
— Благодаря ви, д-р Колъпи.
— Е, как ти се вижда? Удовлетворява ли те? — Гласът му беше вежлив, дори добродушен.
— Всичко е чудесно, мерси.
— Радвам се да го чуя. „Музеология“ е най-старото списание в нашата област, излиза от 1892-а и продължава да е най-уважаваното. Голяма отговорност и предизвикателство пое, Марго.
— Надявам се да продължа традицията.
— Ние също. — Той замислено поглади грижливо поддържаната си брада — Едно от нещата, с които се гордеем, е силно независимата позиция на редакторите на „Музеология“.
— Да — каза Марго. Знаеше го много добре накъде бие и беше подготвена.
— Музеят никога не се е противопоставял на редакторските мнения, отразени в „Музеология“ и няма да го направи и в бъдеще. Ние смятаме редакторската независимост на списанието за почти свещена.
— Приятно ми е да го чуя.
— От друга страна, не ни се нрави да виждаме „Музеология“ да се превръща в… как да го нарека? В оперативно-издателски орган. — Начинът, по който го произнесе, прозвуча като съвсем друг вид орган. — С независимостта идва и отговорността. В крайна сметка, „Музеология“ носи името на Нюйоркския природонаучен музей.
Гласът не бе загубил мекотата си, но същевременно в него се прокрадваха и остри нотки. Марго изчакваше. Щеше да остане спокойна и да се държи професионално. Всъщност, вече бе приготвила отговора си — даже бе го написала и запаметила, така че да може да се изрази по-гладко и убедително — но беше важно да остави Колъпи да каже каквото има за казване.
— Ето защо предишните редактори на „Музеология“ винаги са били крайно внимателни по отношение използването на своята редакторска свобода — Той остави думите да увиснат във въздуха.
— Предполагам, че имате предвид уводната статия, която се каня да публикувам върху молбата за репатриране на индианците Тано.
— Именно. Писмото от племето, което моли за връщането на Великите маски на Кива, пристигна едва миналата седмица. Бордът още не го е обсъждал. Музеят дори нямаше време да се консултира с юристите си. Не е ли малко прибързано да се изразява становището на редакцията върху нещо, което дори още не е оценено от управителите? Особено като се има предвид, че си съвсем нова на този пост?
— На мен случаят ми изглежда кристално ясен — каза тя тихо. При тези думи Колъпи се облегна назад в стола си и по лицето му премина снизходителна усмивка.
— Той е всичко друго, но не и ясен, Марго. Тези маски са в музейната колекция от сто трийсет и пет години. И са центърът на изложението „Свещени образи“, най-голямата изложба в музея след „Суеверия“ преди шест години.
Отново тежка тишина.
— Естествено — продължи Колъпи, — нямам намерение да те моля да променяш редакторското си становище. Само ще изтъкна, че има няколко факта, които може би не знаеш. — Той натисна един почти невидим бутон върху бюрото си и произнесе в също така невидим микрофон: — Папката, госпожо Сърд.