— Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей.

Колъпи се здрависа с всички. Не изглеждаше особено доволен, че е тук.

— Уилям Смитбак от „Ню Йорк Таймс“.

Смитбак някак успя да се здрависа на свой ред, а ръката му бе влажна като подерия.

— Харисън Грейнджър, изпълнителен директор на застрахователен холдинг „Уърлд“.

Последва нова поредица ръкостискания.

— Ранд Маркони, финансов директор на „Уърлд“.

О, боже, помисли си Смитбак. Всички тези хора ли щяха да дойдат?

— Фостър Лорд, секретар.

Кимвания и размяна на учтивости.

— Скип Макгигън, ковчежник.

Смитбак се размърда.

— Джейсън Мактийг, служител в охраната.

Напомняше представяне на благородници на официален бал. Тежко въоръженият гард се изправи, кимна, но не подаде ръка.

— И моя милост — Самюъл Бек, директор на охраната на застрахователна компания „Уърлд“. Достатъчно е да кажа, че всички ние сме били проверени и проучени преди да бъдем допуснати. — Той се усмихна кратко на собственото си остроумие, което бе подкрепено от сърдечния смях на Грейнджър.

— Добре тогава, да започваме — каза финансовият директор и протегна ръка към асансьорите.

Те се насочиха към дълбините на сградата, спускайки се първо с един, после с втори, с трети асансьор, кривуличейки през дълги, безименни коридори, преди да стигнат до най-огромната, най-лъскавата, най-блестящата врата на трезор, която някога Смитбак бе виждал. Той се взря във вратата и сърцето му сякаш падна в петите.

Бек се занимаваше със серия ключалки и един скенер на ретина, докато те всички чакаха.

Най-после той се обърна.

— Господа, сега се налага да изчакаме необходимите пет минути, за да се отвори вратата. Този трезор — продължи той гордо — съхранява всички наши оригинални, изпълнителни полици: всички! Застрахователната полица представлява договор, а единствените валидни копия на нашите договори са тук — с покритие от почти половин трилион долара. Те са защитени от най-модерните охранителни системи, измислени до този момент. Този трезор е проектиран да издържи земетресение до девета степен по скалата на Рихтер, пета степен на торнадо и детонация от 100-килотонова атомна бомба.

Смитбак се опитваше да си води записки, но продължаваше да се поти обилно и химикалката се хлъзгаше между пръстите му. Мисли за статията, мисли за статията.

В този миг се чу мек, мелодичен звук.

— А това, господа, е сигналът, че трезорът е отключен. — Бек натисна бравата и до слуха им достигна лекото бръмчене на мотор, след което вратата бавно се отвори. Тя бе изумително плътна, шест стъпки здрава, блестяща, неръждаема стомана.

Пристъпиха напред — въоръженият охранител бе последен — и преминаха през още две масивни врати, преди да се озоват в онова, което очевидно представляваше същинският трезор — широко помещение, облицовано в стомана, с метални касетки от пода до тавана.

Сега напред пристъпи изпълнителният директор, както изглежда, наслаждавайки се на ролята си.

— Вътрешният трезор, господа. Но дори тук не държим диаманта незащитен, където би могъл да изкуши някой от доверените ни служители. Той се съхранява в специален „трезор в трезора“ и за да бъде отворен са нужни най-малко четирима представители на „Уърлд“ — аз, Ранд Маркони, Скип Макгигън и Фостър Лорд.

Тримата мъже, облечени в еднакви сиви костюми, плешиви и достатъчно приличащи си, за да бъдат сбъркани с братя, се усмихнаха при тези думи. Бе очевидно, че не им се случва много често да се поперчат с работата си.

Вътрешният трезор се намираше в далечния край на помещението — поредна метална врата в стената с четири, строени в една линия, ключалки. Над тях светеше малка червена лампичка.

— А сега ще изчакаме външната врата да се затвори, преди да влезем във вътрешния трезор.

Смитбак се заслуша — прещракване, боботене, бръмчене и глух грохот.

— Сега вече сме заключени. И докато вътрешният трезор е отключен, вратата на външния ще остане заключена. Дори да искахме да откраднем диаманта, нямаше да можем да излезем с него! — закиска се Грейнджър. — Господа, извадете ключовете си.

Мъжете извадиха малки ключове от джобовете си.

— Осигурихме маса за господин Каплан — произнесе изпълнителният директор и посочи елегантна масичка наблизо.

Каплан я погледна критично и присви устни с неодобрение.

— Наред ли е всичко? — попита изпълнителният директор.

— Извадете диаманта — каза сухо Каплан. Грейнджър кимна.

— Господа?

Всеки от служителите пъхна ключа си в една от четирите ключалки. Размяна на погледи, след което ключовете се завъртяха едновременно. Малката червена лампичка светна в зелено и сейфът щракна и се отвори. Вътре имаше просто метално сандъче с осем чекмеджета. Върху всяко стоеше етикет с номер.