Смитбак се обърна и измина десетте метра до въртящата се врата — бяха най-дългите десет метра в живота му.

Веднъж щом се озова навън, той закопча якето си, притича всред светкавиците на фотоапаратите, игнорира сипещите се въпроси, изблъска се през тълпата и сковано закрачи по „Авеню ъв ди Америкас“. На пресечката с Петдесет и шеста спря такси и се плъзна на задната седалка. Подаде на шофьора адреса си, изчака автомобилът да се слее с трафика, след което се обърна и в продължение на пет минути се взира неспокойно през задния прозорец.

Чак тогава се осмели да се отпусне на седалката и да пъхне ръка в джоба си. Там, на дъното му, усети хладните, твърди очертания на „Сърцето на Луцифер“.

Д’Агоста и Пендъргаст седяха безмълвно в „Ягуара“ на авеню „Вермилия“ в горен Манхатън. Слънцето бавно се спускаше всред сиви талази. Залезът бе ознаменуван с един последен камшик кървавочервена светлина, прорязал небето, който озари с мимолетно сияние мрачните жилища и магазини, преди да го погълне нощта.

Слушаха 1010-УИНС, новинарското радио на Ню Йорк. Топ новините се повтаряха на всеки двайсет и две минути, а в случая това бе вестта за диамантения обир в музея. Възбуденият глас на говорителя контрастираше на мрачното настроение в колата. Едва преди десет минути се бе появила и друга новина, свързана с предишната, но дори по-зрелищна — кражбата на „Сърцето на Луцифер“ от сградата на застрахователна компания „Уърлд“. Д’Агоста не се съмняваше, че полицията се е опитала да потули случилото се, но просто нямаше начин нещо толкова експлозивно да не излезе наяве с гръм и трясък.

— Най-безочливият диамантен обир в историята, осъществен под носовете на музейните и застрахователните служители, и то непосредствено след кражбата в музея. Осведомени източници твърдят, че заподозреният в двете престъпления е един и същ…

Пендъргаст слушаше напрегнато с бледо, сякаш изсечено от мрамор лице и напълно неподвижно тяло. Мобилният му телефон лежеше на седалката между тях.

— … В момента полицията разпитва Джордж Каплан, известен гемолог, който трябваше да изследва „Сърцето на Луцифер“ в сградата на застрахователна компания „Уърлд“, но на път за там е бил временно похитен близо до жилището си в Манхатън. Осведомени източници съобщават, че крадецът е използвал неговата самоличност, за да получи достъп до диаманта. От полицията вярват, че е възможно той все още да се крие в сградата на „Уърлд“, където текат усилени проверки…

Пендъргаст се наведе напред и изключи радиото.

— Откъде си сигурен, че Диоген ще слуша новините? — попита Д’Агоста.

— Ще ги слуша. За първи път е объркан. Не успя да вземе диаманта. Ще бъде в агония, на ръба — ще слуша, ще чака и ще мисли. И веднъж щом научи какво е станало, ще бъде принуден да стори единственото възможно.

— Искаш да кажеш, ще бъде наясно кой го е откраднал.

— Абсолютно. До какво друго заключение би могъл да стигне? — Пендъргаст се усмихна невесело. — Ще разбере. И след като няма друг начин да ми изпрати съобщение, ще ми се обади.

Празната улица се озари от бледата жълта светлина на луминисцентни реклами. Температурата бе паднала до едно-цифрени числа. От Хъдсън вееше безмилостен вятър и завих-ряше искрящи снежинки.

Внезапно клетъчният телефон иззвъня.

Пендъргаст се поколеба само секунда. После го вдигна и натисна копчето на микрофона. Не каза нищо.

— Ave, frater — долетя гласът.

Тишина. Д’Агоста погледна Пендъргаст. Под отразената светлина на уличните лампи лицето му изглеждаше с цвета на алабастър. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.

— Това ли е начинът да поздравиш отдавна изгубения си брат? С неодобрителна тишина?

— Тук съм — произнесе Пендъргаст задавено.

— Там си! Каква чест за мен е да ме удостоиш с присъствието си. Почти компенсира отвратителното усещане от необходимостта да ти се обадя. Но нека оставим празните любезности. Имам само един въпрос: ти ли открадна „Сърцето на Луцифер“?

— Да.

— Защо?

— Знаеш защо.

Отсреща настъпи моментна тишина, последвана от бавно издишване на въздух.

— Братко, братко, братко…

— Не съм ти брат.

— Ах! Но ето къде грешиш. Ние сме братя, независимо дали ти харесва или не. И тази връзка определя кои сме ние. Знаеш го, нали, Алойзиъс?

— Знам, че си един болен човек, който отчаяно се нуждае от помощ.

— Наистина: болен съм. Никой не се възстановява от болестта да бъде роден. Няма лек за това страдание. Освен смъртта. Но когато става дума за нея, всички се чувстваме малко зле, а ти повече от останалите. Да, ние сме братя — в болестта, както и в злото.