Тя се олюля. Думите му се сипеха една след друга като физически удари, всеки от които попадаше в целта. Този път нямаше отговор.

— Точно така. Няма значение къде си — ти живееш в Ултима Туле, страната на вечния лед. Както някой бе казал: където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си. У теб няма любов, затова и за теб няма любов. Участта ти е пустиня.

— Ти и твоето стъкълце можете да вървите по дяволите! — изкрещя тя и хвърли разярено диаманта към него. Той ловко го хвана.

— Стъкълце, казваш? Знаеш ли какво направих вчера, докато седеше тук самичка?

— Интересът ми към твоя живот би бил незабележим дори за най-мощния микроскоп.

Диоген извади квадратно парче вестник от джоба си и го разгъна. Беше първата страница на „Ню Йорк Таймс“.

Тя се взря в него през стаята, присвивайки очи, за да разчете заглавията.

— Ограбих диамантена зала „Морган“ в Нюйоркския природонаучен музей. Това е престъпление, което планирах, за чиято подготовка бях под прикритие в продължение на почти двайсет години. И ти ми помогна да го осъществя. Ето затова исках да ти дам камъка. Но щом не го искаш… — Той сви рамене и го пусна в джоба си.

— Боже мой! — Виола се взря в него. Сега за първи път бе истински уплашена.

— Ти изигра важна роля. Най-важната. Виждаш ли, изчезването ти накара брат ми да кръстосва цял Лонг Айлънд и да те търси фанатично, отчаяно боящ се за безопасността ти, докато аз ограбих музея и пренесох скъпоценните камъни тук.

Тя преглътна, но чувството за буца, заседнала в гърлото й, не изчезна. Фактът, че е все още жива не бе нищо повече от временно отлагане на присъдата. Нямаше да й казва всичко това, ако смяташе да я остави жива.

Наистина щеше да я убие.

— Исках да ти дам това като малко сувенирче, като спомен, защото ние ще се разделим и никога повече няма да се видим на този свят.

— Ще ходя ли някъде? — попита тя, а гласът й трепереше въпреки усилията й.

— О, да.

— Къде?

— Ще разбереш.

Тя забеляза, че ръката му е в джоба и пръстите му опипват нещо. Диоген направи крачка напред. Вратата зад него остана отворена.

— Ела тук, Ледена кралице.

Тя не помръдна.

Той се приближи с още една крачка, после още една. В този момент Виола се спусна към вратата. Но кой знае как, той го бе очаквал — завъртя се и се хвърли към нея със скоростта на леопард. Тя почувства потресаващо силната му ръка, твърда като метален кабел, да се увива около шията й; другата му ръка се плъзна в джоба и когато я извади, в нея проблесна иглата на спринцовка. В следващия миг тя усети изгарящо пробождане в бедрото и сякаш потъна в ревящо море от топлина. Светът се сви в безкрайно малка точка, която трепна и се стопи.

— Имаш ли някаква представа защо е всичко това? — попита Сингълтън, докато се носеха с експресния асансьор към обезлюдените горни етажи на площад „Полиция“ №1.

Лора Хейуърд поклати глава. Ако комисар Рокър бе пожелал да види само нея, щеше да очаква мъмрене за това, че е свързала Пендъргаст с убийствата. Но тя и Сингълтън бяха повикани да се явят заедно. Освен това Рокър винаги говореше директно. Не беше по увъртанията.

Стигнаха четиридесет и шестия етаж и поеха по покрития с плюшен килим коридор към ъгловия кабинет на комисаря. Униформена секретарка в големия външен офис взе имената им, вдигна телефона, проведе кратък разговор с приглушен глас и им махна да влизат.

Кабинетът на Рокър беше обзаведен скъпо, но не и показно. Вместо наградите за точна стрелба и ухилените снимки с колеги, които обикновено се мъдреха по стените на повечето полицейски кабинети, по стените на този кабинет бяхо окачени акварелни пейзажи и няколко грамоти. Рокър седеше зад голямо, удобно бюро. Срещу него в полукръг бяха наредени три кресла. На средното се бе разположил ръководещият случая специален агент Кофи, а от двете му страни — неизбежните Брук и Рабинър.

— А, капитан Хейуърд — рече Рокър вместо поздрав и се изправи. — Капитан Сингълтън. Благодаря ви, че дойдохте. — Гласът му звучеше необичайно напрегнато, а челюстите му бяха стиснати.

Междувременно агенти Брук и Рабинър едновременно скочиха на крака, сякаш бяха на пружини. Само Кофи остана седнал. Той им кимна хладно, а малките му бледи очи върху загорялото лице се местеха от Хейуърд на Сингълтън. Рокър махна неопределено към креслата.

— Седнете, моля.

Хейуърд се разположи край прозореца. Значи най-сетне Кофи бе решил да ги посвети в разследването. Не бяха чули и дума нито от него, нито от който и да било друг във ФБР от онази сутрешна среща насам. Затова тя и нейните детективи се бяха заели да задават допълнителни въпроси на музейните служители и продължиха да изследват доказателствата. Това поне бе задържало ума й надалеч от преследването на Д’Агоста из Лонг Айлънд, само стотина километра на изток. Да мисли за Д’Агоста и изобщо за цялата налудничава ситуация й причиняваше единствено болка. Никога не би могла да разбере защо той постъпва така, защо бе взел в крайна сметка такова решение. Бе му дала ултиматум, който при тези условия бе повече от справедлив. Постъпи правилно и няма да те държат отговорен. Постъпи правилно не само като ченге, но най-вече като човешко същество и приятел. Не бе го казала точно с тези думи, но беше достатъчно ясно: Или аз, или Пендъргаст.

Д’Агоста бе направил своя избор.

Рокър прочисти гърло.

— Специален агент Кофи, който, както знаете, води разследването, ме помоли да свикам тази среща, за да обсъдим убийствата на Дюшам и Грийн. Помолих и капитан Сингълтън да присъства, тъй като и двете убийства са извършени в неговия район.

Хейуърд кимна.

— Радвам се да го чуя, сър. Получихме безкрайно малко информация от Бюрото относно развитието на преследването и…

— Съжалявам, капитане — прекъсна я Рокър тихо. — Специален агент Кофи би желал да дискутираме прехвърлянето на доказателствен материал за убийствата.