— Може ли да седна?

— Честно казано, ние… — Тя не довърши изречението, когато видя, че Марго сяда.

— Само за минутка.

Смитбак поклати глава. Марго Грийн. Сякаш беше от друг живот, толкова отдавна. Не се бе променила много, освен, че може би изглеждаше по-спокойна, по-самоуверена. Все още поддържана и атлетична. Носеше скъп костюм, шит по поръчка, който нямаше нищо общо с торбестите ризи и дънки „Ливайс“ от времената, когато беше аспирантка. Той плъзна поглед по собствения си костюм „Хюго Бос“. Всички бяха пораснали малко.

— Не мога да повярвам! — рече той. — Две героини от книгите ми за пръв път заедно.

Марго въпросително наклони глава.

— Наистина ли? Как така?

— Нора беше героинята на книгата ми „Златото на Кивира“.

— О, съжалявам. Не съм я чела.

Смитбак продължи да се усмихва насилено.

— Е, как ти се струва завръщането в музея?

— Доста се е променил, откак за пръв път дойдохме тук.

Смитбак усети, че Нора го пронизва с настойчив поглед.

Чудеше се дали е решила, че Марго е някое старо гадже и че има пикантни подробности, които деликатно е премълчал.

— Сякаш беше преди векове — продължи Марго.

— Беше преди векове.

— Често се питам какво ли стана с Лавиния Рикман и д-р Кътбърт.

— Не се съмнявам, че в ада има специален кръг, запазен за тези двамата.

Марго се изкиска.

— Ами онова ченге, Д’Агоста? И агент Пендъргаст?

— За Д’Агоста не знам — отвърна Смитбак, — но в международната редакция в „Таймс“ се говори, че Пендъргаст е изчезнал преди няколко месеца при мистериозни обстоятелства. Отлетял за Италия по някакъв случай и повече не се върнал.

Марго изглеждаше шокирана.

— Наистина ли? Колко странно.

Над масата за миг легна тишина.

— Както и да е — подзе Марго, като отново се обърна към Нора. — Исках да те помоля за помощ.

— Разбира се. За какво става дума?

— На път съм да публикувам статия върху това колко е важно да върнем Великите маски на Кива обратно на племето Тано. Знаеш ли за молбата им?

— Да. Четох статията. Предварителното копие обикаля из отдела.

— Естествено, се натъкнах на опозиция от страна на музейната администрация, и по-точно на Колъпи. Сега се опитвам да се свържа с всички членове на отдела по антропология, за да създам единен фронт. Обективността на „Музеология“ трябва да бъде запазена и маските да се върнат.

— Какво се очаква от мен? — попита Нора.

— Не съм пуснала петиция или нещо толкова публично. Искам само неофициална подкрепа от членовете на отдела, ако се стигне до разногласия. Устно уверение. Това е всичко.

Смитбак се усмихна широко:

— Разбира се, няма проблем! Винаги можеш да разчиташ на Нора…

— Един момент — прекъсна го Нора. Той замълча, смутен от резкия й тон.

— Марго говореше на мен — каза тя сухо.

— Да, естествено. — Смитбак припряно приглади един непокорен кичур и се съсредоточи над чашата си.

Нора се обърна към Марго с подчертано хладна усмивка:

— Съжалявам, но не съм в състояние да помогна.

Смитбак изненадано местеше поглед между двете жени.

— Мога ли да знам защо? — попита Марго спокойно.

— Защото не съм съгласна с позицията ти.

— Но, очевидно е, че маските принадлежат на Тано…

Нора вдигна ръка:

— Марго, запозната съм основно с тях и с аргументите ти. От една страна си права. Те са принадлежали на Тано и не е трябвало да им бъдат взети. Но сега са на цялото човечество — те са исторически паметници. И нещо повече, изваждането им от изложбата „Свещени образи“ на този етап ще се окаже опустошително за проекта — а аз съм един от организаторите на шоуто. А като капак на всичко по образование съм археолог по югозападна култура. Ако започнем да връщаме всеки свещен експонат, в музея няма да остане нищо. Всичко е свещено за туземците американци — и това е едно от най-прекрасните неща в местната индианска култура. — Тя направи пауза. — Виж, стореното — сторено, светът е такъв, какъвто е и не всички неправди могат да бъдат поправени. Съжалявам, че не мога да ти отговоря както би очаквала, но това е положението. Трябва да съм честна.

— Но въпросът за свободата на словото…

— Сто процента съм за това. Публикувай статията си. Но не ме моли да заставам зад твоите аргументи. И не моли отдела да подкрепи частното ти мнение.

При тези думи Марго погледна първо Нора, после Смитбак. Той се ухили нервно и побърза да отпие от питието си. Марго стана.

— Благодаря ти за прямотата.

— Няма проблеми.

Тя се обърна към Смитбак.

— Радвам се, че се видяхме отново, Бил.

— Разбира се — смутолеви той и я изпрати с поглед. В следващия момент осъзна, че Нора го гледа.

— „Лотосов цвят“? — произнесе тя язвително.

— Беше просто шега.

— Бивше гадже?

— Не, не, никога — отвърна той припряно.

— Сигурен ли си?

— Дори не сме се целували.

— Радвам се да го чуя. Не мога да понасям тази жена. — Тя се обърна и изгледа отдалечаващата се фигура на Марго. После очите й отново се върнаха към Смитбак. — Като си помислиш само, не е чела „Златото на Кивира“! Мисля, че тази ти книга е много по-добра от някои от по-ранните ти неща. Съжалявам, Бил, но тази книга — „Останки“ — да кажем, че от написването й до сега си се развил много като писател.