В средата на стаята стоеше огромно, покрито със стъкло бюро, с тежки, подобни на орлови нокти крака. Зад бюрото бе седнал д-р Тисандър и пишеше припряно. Той погледна за миг нагоре и се усмихна топло на Смитбак.

— Приятно ми е да ви видя, Едуард. Заповядайте, седнете.

Смитбак се настани. За минута-две единственият звук в стаята бе пропукването на огъня и скърцането на писеца. Най-накрая Тисандър остави писалката в комплекта върху бюрото, попи листа и го остави настрана. Облегна се назад в тежкия си кожен стол и се усмихна самоуверено, удостоявайки Смитбак с височайшето си внимание.

— Ето, с това свършихме. Кажете ми сега какво имате наум, Едуард? Как се адаптирате към живота в „Ривър Оукс“?

Гласът му беше нисък и мелодичен, а тънките черти на лицето му бяха омекотени от годините. Имаше куполовидно чело, от което бялата му коса се издигаше в отричаща гравитацията лъвска грива като на Айнщайн.

Смитбак забеляза, че двамата санитари застанаха до стената зад него.

— Да ви предложа нещо освежаващо? Газирана вода? Диетична сода?

— Нищо, благодаря. — Смитбак посочи санитарите. — Налага ли се да са тук?

Тисандър се усмихна съчувствено.

— Едно от правилата тук, уви. Това, че съм директор на „Ривър Оукс“ не означава, че съм над правилата.

— Добре, ако сте сигурен, че може да им се вярва, че ще си държат езика зад зъбите.

— Имам им абсолютно доверие. — Тисандър кимна окуражаващо и направи знак на Смитбак да продължи.

Смитбак се наведе напред.

— Предполагам знаете всичко за мен, защо съм тук.

— Естествено. — Топла, загрижена усмивка освети мъдрите черти на директора.

— Съгласих се да дойда тук за прикритие, заради собствената си безопасност. Но трябва да ви кажа, д-р Тисандър, че промених мнението си. Не знам доколко сте осведомен за убиеца, за когото се предполага, че ме преследва, но в крайна сметка мога да се грижа за себе си. Няма нужда да оставам повече тук.

— Разбирам.

— Трябва да се върна към работата си в Ню Йорк, в „Таймс“.

— И защо така?

Смитбак се почувства окуражен от възприемчивостта на д-р Тисандър.

— Работех върху много важна статия и ако не се върна ще я загубя и ще я получи друг репортер. Не мога да го допусна. Става дума за моята кариера. Много нещо съм заложил.

— Разкажете ми за статията, върху която работите.

— Отнася се до убийството на Дюшам — знаете ли случая?

— Разкажете ми го.

— Един художник — Дюшам — е бил провесен през прозореца на апартамента си и хвърлен върху стъкления покрив на ресторанта долу. Това е една от онези сензационни истории, които не се случват всеки ден.

— Защо смятате така?

— Заради странния стил на убийството, популярността на жертвата, заради факта, че убиецът изглежда е успял да остане напълно незабелязан — това е една супер-история. Не мога да оставя да ми се изплъзне.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Подробностите не са важни. Налага се да изляза оттук.

— Подробностите винаги са важни.

Смитбак усети, че оптимизмът започва да го напуска.

— Не е само работата. Става въпрос и за жена ми. Нора. Тя мисли, че съм в Атлантик сити под прикритие и работя по друга история за „Таймс“, но съм сигурен, че се тревожи за мен. Само ако мога да изляза оттук и да й се обадя, да й кажа, че съм добре. Оженихме се едва преди няколко месеца. Сигурен съм, че разбирате.

— Определено. — Директорът слушаше с подчертано съчувствие и внимание.

Смитбак, окуражен отново, продължи:

— Този предполагаем убиец, който ме преследва, той не ме безпокои. Мога да си отварям очите и да се пазя. Няма нужда да се крия тук повече и да се преструвам, че съм някакъв откачен.

Д-р Тисандър кимна отново.

— Ами-и-и, това е. Макар да бях настанен тук с най-добри намерения, фактът е, че не мога да остана тук и минута повече. — Той се изправи. — А сега, бихте ли били така любезен да ми поръчате кола? Сигурен съм, че агент Пендъргаст ще покрие разходите. Или аз ще се радвам да ви изпратя чек веднага щом се върна в Ню Йорк. Той ми взе портфейла и кредитните карти по пътя за насам. — Смитбак остана прав.

За миг над стаята легна тишина. След това директорът се наведе напред бавно, протегна ръцете си върху бюрото и преплете пръсти.

— Сега, Едуард — започна той с равния си любезен глас, — както знаете…

— И стига вече с този „Едуард“ — прекъсна го Смитбак с неприкрито раздразнение. — Името ми е Смитбак. Уилям Смитбак Джуниър.

— Моля ви, позволете ми да продължа. — Последва пауза, след това друга съчувствена усмивка. — Боя се, че не мога да се съглася с молбата ви.

— Това не е молба: това е изискване. Казвам ви, напускам! Не можете да ме задържате против волята ми.