Долу откъм коридора на администрацията долетя прищракване на затваряща се врата.

Той бързо отскочи назад в прикритието си, сви се долу и зачака.

Чу ключ да се обръща в някаква ключалка. После, за около минута, не последва нищо. Нима някой се заключваше вътре в кабинета си? Или излизаше?

Изчака още една минута. Отново нищо.

Тъкмо когато се приготви да се изправи отново, някой се появи от мрака на коридора: един санитар, който крачеше бавно, хванал ръце зад гърба си. Мъжът се обръщаше надясно и наляво, сякаш да се увери, че всички врати са затворени както трябва.

Смитбак се дръпна в тъмнината зад бюфета без да мърда, без да диша дори, докато мъжът прекоси площадката и изчезна нататък по посока към библиотеката.

Смитбак изчака неподвижно още пет-шест минути. После тръгна приведен надолу по стъпалата към първия етаж.

Тук бе дори по-мрачно. След като се увери, че никой не се вижда, той се насочи към широкия коридор, който водеше към кухненските помещения.

Отне му трийсетина секунди да стигне до тежката двойна врата. Хвърли един последен поглед през рамо и натисна бравата, готов да влезе в кухнята.

Вратата не помръдна.

Смитбак я изгледа внимателно и натисна по-силно.

Заключена.

По дяволите! Това беше нещо, което не бе очаквал: врата, която никога не се заключваше през целия ден.

Бръкна в джоба си и потърси ключа за сутерена, надявайки се въпреки всичко, че той все пак би отворил вратата. Не стана.

Озърна се пак, заляха го разчарование и отчаяние. Планът беше толкова добър. Бе така близко до измъкването си оттук. И накарая да му попречи такова нещо…

Той спря. А може би — само може би — все още имаше някакъв шанс.

Върна се отново до стълбището. Взря се нагоре и се ослуша за някакъв звук, но кадифената тишина си оставаше все тъй плътна. С безшумни котешки стъпки се изкачи на втория етаж, притича през площадката и влезе в трапезарията.

Пустото, призрачно помещение изглеждаше гробовно в своето безмълвие. Няколко бледи лунни лъча се процеждаха косо през високите прозорци и обливаха стаята в мистериозно, почти фосфоресцентно осветление. Смитбак тръгна, проправяйки си път между масите, подредени за следващата сутрешна закуска, докато се добра до отсрещния край. Тук една декоративна преграда се спускаше успоредно на стената, скривайки служебните входове и масичките на келнерите. Той се гмурна зад преградата и — вече в много по-плътен мрак — тръгна с предпазливи крачки към целта си: малкия асансьор, предназначен за пренасяне на храната от един на друг етаж, прикрит от метален панел в задната стена.

Бавно, като внимаваше да не вдига шум, Смитбак хвана панела и го натисна, за да отвори. Празна шахта. Едно тежко въже се издигаше към скрипеца, закрепен върху тавана, а другият му край се губеше надолу в мастилените дълбини.

Смитбак не успя да се сдържи и се усмихна.

По време на дежурствата си в кухнята беше виждал да пренасят от трапезарията надолу сивите вани със сребърни прибори и мръсни чинии през същия този асансьор. Сега, с малко късмет, тази кабинка щеше да носи по-различен товар.

Отстрани на панела имаше серия бутони. Смитбак присви очи на слабото осветление, след което натисна бутона за нагоре. Асансьорът се залюля леко, изкачи се нагоре и спря…

Той замръзна. Двигателят щеше да вдигне доста шум в тишината. Имаше минимален шанс в кухнята да е останал някой: последното нещо, което искаше беше да разкрият присъствието му.

Наведе се напред, стисна здравото въже, дръпна го няколко пъти да го изпробва, след което сумтейки започна да го тегли нагоре с всички сили.

Отне му безкрайно много време, докато вдигне отдолу асансьорната кабинка. Запъхтя се и трите му ката дрехи се просмукаха от пот. Сърцето му биеше бясно. Спря за миг да си почине и се огледа. Продължаваше да не се вижда никой.

Обърна се към асансьора и влезе вътре пълзешком, като се опита да намести дългите си крайници в тясното пространство. Бутна панела и той се затвори зад гърба му.

Пълен мрак.

Седнал с колене, опрени в ушите, осъзна внезапно, че няма да е никак лесно да приземи това чудо. После откри, че като опре ръце срещу фронталната стена на кабинката и натисне нагоре, би могъл да накара асансьора да се движи надолу, сантиметър подир сантиметър. Беше сляп и изтощителен труд, но след известно време ръцете му усетиха металната рамка на друг панел за достъп. Беше стигнал до първия етаж — а значи и до кухнята!

Остана за малко в задушното, клаустрофобично пространство, ослушвайки се. Като не чу нищо, той натисна панела и го отвори.

Кухнята беше празна. Единствената светлинка идваше от табелката, чиито букви грееха в червено отгоре: Изход.

Смитбак изпълзя, разкърши се бавно и се огледа във всички посоки. Отсреща се намираше вратата към сутерена.

Той настръхна от вълнение. Почти бе успял. Сега нищо не можеше да го спре. „Ривър Оукс“ може и да бе в състояние да затвори откачалки като Роджър Трокмортън, но не би могло да задържи хора като Уилям Смитбак.