Масънкей пое дълбоко дъх. Прекалено много избързваше. Върна се при балвана и се наведе под корема на първото товарно муле. Развърза бързо кръстовидните такъми, дръпна въжето, опасващо товара и освободи дървените кошове. Вдигна капака на единия от тях, измъкна дълъг водонепропусклив чувал. От него извади шест алуминиеви цилиндъра, малка компютърна клавиатура и екранче, кожена презрамка, две метални сфери и никелокадмиева батерия. Седнал по турски на земята, той сглоби апаратурата в дълъг пет метра алуминиев прът със сферични окончания в двата си края. Монтира компютъра по средата, закопча презрамката и мушна батерията в отвора от едната му страна. Изправи се и огледа високотехнологичния си уред със задоволство. Това бе електромагнитен томографски сонар и струваше над петдесет хиляди долара — десет хиляди като първоначална вноска, кредит за останалата сума; щеше да види голям зор да го изплати в добавка към всичките си останали дългове. Но когато този проект се реализира, той щеше да се разплати с всички — дори със стария си съдружник.

Масънкей включи захранването и изчака уредът да загрее. Вдигна екрана на място, хвана дръжката в средата на пръта и остави тежестта да се уравновеси върху врата му — балансираше досущ като въжеиграч. Провери изходните данни, със свободната си ръка калибрира и нулира уреда, а след това закрачи с равна стъпка по дългата, плоска долина, без да откъсва поглед от екрана. Докато вървеше, мъглата се спусна и небето потъмня. Близо до центъра на долината той спря.

Масънкей се вторачи изненадан в екрана. След това вкара нови параметри и направи още една крачка. Но пак спря, сбърчил чело. Изруга и изключи машината, върна се в началото, нулира отново уреда и тръгна под прав ъгъл спрямо предишния си маршрут. Отново спря: изненадата отстъпи мястото си на недоверие. Маркира мястото с два камъка, поставени един връз друг. След това отиде до края на равнинния терен, обърна се и пое назад, този път с по-бърза крачка. Лек дъждец обливаше лицето и раменете му, ала той не му обръщаше внимание. Натисна някакъв бутон и компютърът започна да бълва тясна ивица хартия. Той я проучи внимателно, докато мастилото се стичаше върху хартията в наситената мъгла. Дъхът му се ускори. Отпървом си помисли, че данните бяха сбъркани: но ето, беше направил три „тегела“ и всички данни бяха напълно еднакви. Направи още един тегел, още по-безразсъден от последния, откъсна от компютъра ново рулце хартия, прегледа го набързо и го мушна в джоба на якето си.

След четвъртия опит започна да си говори сам с нисък, бърз и монотонен глас. Хвърли поглед към мулетата, след това пусна сонара и с треперещи ръце развърза товара на второто муле. В бързината събори единия кош и той се отвори. От него се изсипаха кирки, лопати, геоложки чукчета, свредел и вързоп с динамит. Масънкей грабна кирка и лопата и изтича до центъра на долината. Хвърли лопатата и завъртя трескаво кирката. След това загреба с лопатата изровената пръст и я изхвърли настрани. Продължи по същия начин, като сменяше кирката с лопатата. Мулетата го гледаха с пълна апатия, навели глави, с полуспуснати клепачи.

Масънкей продължаваше, а дъждът започна да се засилва. В дъното на изкопа се образуваха плитки локвички. Откъм протока Франклин на север се носеше студеният мирис на лед. Чу се далечен гръмотевичен тътен. Над главата му пикираха чайки, водени от любопитство, и надаваха тъжните си крясъци.

Дупката достигна трийсетина сантиметра, после — до шейсет. Под твърдата чакълеста повърхност наносният пясък бе мек и се копаеше лесно. Хълмовете изчезнаха зад бързо променящите се завеси от дъжд и мъгла. Масънкей продължи да работи без да обръща внимание на нищо; бе свалил якето, после — ризата, накрая — и долната си риза — и ги бе захвърлил извън дупката. Кал и вода се смесваха с потта и се стичаха по гърба и гърдите му, очертавайки плътна, релефна мускулатура. По крайчетата на брадата му висяха капки вода.

Изведнъж той извика и спря. Наведе се над дупката, изхвърли с шепи калта и пясъка от твърдата повърхност под краката си. Остави дъждът да измие и последните следи от кал върху нея.

И в този миг се сепна, шокиран, объркан. След това коленичи като за молитва. Дишаше задъхано, сърцето му биеше силно от изтощение, вълнение и невъобразима радост.

В този миг от дупката изригна ударна вълна от бляскава бяла светлина, последвана от мощен бумтеж, който се понесе над равнината, а ехото му се отрази и затихна всред хълмовете. Двете мулета вдигнаха глави по посока на шума. Видяха едно малко облаче мъгла, което сякаш изпълзя нагоре, разпръсна се и дъждът го разнесе.

Животните отвърнаха поглед с пълно безразличие, а над Исла Десоласион се спусна нощта.

Дългото черно кану проряза водите на протока — плаваше бързо с попътното приливно течение. В него бе коленичила самотна дребна фигура, която умело въртеше греблото и насочваше лодката през късата остра вълна. От тлеещия огън върху подложката от мокра глина, се виеше тънка струя дим.

Кануто заобиколи черните скали на Исла Десоласион, зави в по-спокойните води на малко заливче и се вряза с хрущене в камъчетата на плажа. Човекът скочи на брега и издърпа кануто навътре.

Пътьом бе чул новината от един от скитащите се рибари, който живееше по тези места. Това, че чуждоземец е дошъл на такъв отдалечен и негостоприемен остров, бе наистина необичайно. Но още по-необичаен бе фактът, че бе изминал цял месец, а мъжът очевидно още не беше си тръгнал.

Той се спря, забеляза нещо. Придвижи се напред, намери парче стъклопластмаса, после друго, огледа ги, дръпна няколко стърчащи нишки стъкломат, след което захвърли парчетата. Останки от наскоро разбила се лодка. Може би в крайна сметка обяснението бе просто.

Изглеждаше твърде странно — стар, тъмен, с дълга сива коса и тънки мустачки, които се спускаха от брадата му като паяжини. Въпреки мразовитото време носеше само мърлява тениска и торбести шорти. Затисна с пръст първо едната, а после и другата ноздра и изтънчено се изсекна. След това се изкатери по скалата в дъното на заливчето.

Спря се най-горе, бдителните му черни очи огледаха терена за някакви следи. Посипаното с чакъл дъно на долината, осеяно с туфи подгизнал мъх, бе запазило отлично отпечатъците от стъпките, особено тези от копитата.