— Първоначалната оценка на партидата е дванайсет милиона долара и започваме търга от равнище пет милиона.

Председателят удари с чукчето си:

— Обявявам пет милиона. Шест милиона. Благодаря ви, имам седем милиона.

Наблюдателите извиваха вратове, улавяха жестовете на наддаващите и ги предаваха на председателя. Полушепотът в залата постепенно се усилваше.

— Осем милиона.

Избухнаха разпокъсани аплодисменти, след като бе надхвърлена рекордната цена за вкаменелости на динозавър.

— Десет милиона. Единайсет. Дванайсет. Благодаря ви, имам тринайсет. Четиринайсет. Петнайсет.

Шоуто на вдигнатите в ръце табелки с номерцата намали значително темпото си, ала неколцина от наддаващите по телефона продължаваха да бъдат активни, ведно с половин дузина от аудиторията. Доларовите суми, изписвани върху дисплея до председателя, растяха бързо, следвани веднага от изписаните под тях еквиваленти в английска и френска валута.

— Осемнайсет милиона. Имам осемнайсет. Деветнайсет.

Шепотът в залата се превърна в мъртво вълнение и председателят почука предупредително с чукчето си. Наддаването продължи — тихо, но яростно.

— Двайсет и пет милиона. Имам двайсет и шест. Двайсет и седем от господина вдясно.

Ропотът отново се надигна, но този път председателят не се опита да го потуши.

— Имам трийсет и два милиона. Трийсет и два и половина — по телефона. Трийсет и три. Благодаря ви, имам трийсет и три и половина. Трийсет и четири от дамата отпред.

В тръжната зала се усещаше високото напрежение на електрическия заряд: цените се вдигаха далеч над най-смелите очаквания.

— Трийсет и пет по телефона. Трийсет и пет и половина — от дамата. Трийсет и шест.

Всред публиката се усети леко раздвижване; шумолене, отместване на вниманието. Доста погледи се обърнаха към вратата, която водеше към главната галерия. Там, на стълбите с формата на полумесец, стоеше забележителен на вид мъж на около шейсет години с масивно, дори потискащо присъствие. Беше с бръсната глава и тъмна заострена брадичка в стил Ван Дайк. Импозантната му фигура бе облечена в тъмносин копринен костюм от „Валентино“, който проблясваше леко на светлината, когато мъжът се движеше. Ризата от „Търнбул и Асър“ — безупречно бяла, бе с разкопчана яка. Над нея се спускаше вратовръзка-въженце, прикрепена с кехлибар, който съдържаше единственото намерено досега перце от Археоптерикс.

— Трийсет и шест милиона — повтори председателят.

Ала и той, като всички останали, не откъсваше очи от новодошлия.

Мъжът стоеше на стъпалата, сините му очи проблясваха от жизненост и някаква вътрешна, известна само нему забава. Той бавно вдигна табелката си. Шепотът се засили. Ако някой случайно не бе разпознал мъжа, то табелката го издаваше: на нея бе изписан номер 001, единственият номер, който „Кристис“ досега си бяха позволили да предоставят за постоянно на отделен клиент.

Председателят го гледаше в очакване.

— Сто — рече най-сетне мъжът тихо, но убедително.

Шепотът отново се засили.

— Моля? — попита с пресъхнало гърло председателят.

— Сто милиона долара — рече мъжът.

Зъбите му бяха големи, много прави и много бели.

Възцари се пълна тишина.

— Имам предложена цена от сто милиона — обяви председателят малко неуверено.

Времето сякаш бе спряло. Някъде в сградата едва доловимо иззвъня телефон, от близкото Шесто авеню се дочу клаксон на автомобил.

След това магията бе развалена от внезапния удар на чукчето.

— Партида номер едно — продадена за сто милиона долара на Палмър Лойд!

Залата изригна. В един миг всички бяха вече скочили на крака. Последваха бурни аплодисменти, викове, дочу се едно възторжено „Браво“, сякаш някой велик тенор току-що бе завършил върховното за кариерата си изпълнение. Други не бяха чак дотам радостни, затова ръкоплясканията бяха примесени и с неодобрително съскане, свиркане и дюдюкане. В „Кристис“ никога не бе имало публика, толкова близко до истерията: всички участници, всички „за“ и „против“, бяха наясно, че току-що са присъствали на исторически момент. Ала мъжът, който бе причината за всичко това, бе излязъл от главната галерия и бе поел по зеления килим покрай касиера — и множеството се улови, че се обръщаше към празната врата.

Сам Макфарлън седеше по турски в праха. Вечерният огън, стъкнат от съчки върху голата земя, хвърляше трепкащи сенки върху бодливите храсти, заобикалящи лагера. Най-близкото селище се намираше на сто мили зад гърба му.

Той огледа съсухрените фигури, наклякали около огъня — голи, само с прашни препаски, с блеснали, бдителни очи. Бушмените Сан. Много време му отне, за да спечели доверието им, ала след като веднъж бе успял, то бе непоклатимо. Съвсем различно, отколкото у дома, помисли си Сам.