— И в какво още те бива?

Амира се засмя.

— Не съм съвсем зле и по математика.

— Така разбрах и аз.

Макфарлън се извърна, наведе се над перилата, с надеждата, че е разбрала намека.

— Е, не можем всички, като пораснем, да станем стюардеси, нали така? — Последва миг на благословена тишина, докато Амира пуфкаше пурата си. — Знаеш ли какво, шефе?

— Много ще се радвам, ако не ме наричаш така.

— Но си такъв, нали?

Макфарлън се обърна към нея:

— Не съм искал помощник. Нямам нужда от помощник. Тази подредба на нещата не ми харесва повече, отколкото на теб самата.

Амира издуха облаче дим, на лицето й се появи язвителна усмивка, а очите й заблестяха развеселени.

— Тъй че имам идея — продължи Макфарлън.

— И каква е тя?

— Хайде просто да се преструваме, че не си ми помощничка.

— Какво, да не би вече да ме уволняваш…

Макфарлън въздъхна, потисна първата си, импулсивна реакция.

— Ще прекарваме много време заедно. Затова нека работим като равни, става ли? Не е необходимо Глин да знае. А мисля, че и двамата ще сме по-доволни.

Амира погледна удължаващата се пепел на края на пурата, след което я запрати през перилата в морето. Когато заговори, тонът й бе станал малко по-дружелюбен.

— Онова, което направи със сандвича, много ми хареса. Рошфор е властолюбив маниак. Наистина се ядоса много, като оклепа ризата му с желето. Това ми хареса.

— Доказах твърдението си.

Амира се изкикоти и Макфарлън погледна към нея, видя блестящите й в полумрака весели очи, черната коса, която чезнеше в кадифения мрак. Пред него се намираше сложна личност, която се криеше зад фасадата на „мъжко момиче“, на „една от многото“. Погледна отново към морето.

— Е, сигурен съм, че с Рошфор няма да станем близки приятелчета.

— Никой не е приятел с него. Той е само наполовина човек.

— Като Глин. Мисля, че той дори не би се изпикал, преди да е изчислил всички възможни траектории на струята.

Последва пауза. Той разбра, че шегата му не й бе допаднала.

— Нека ти кажа това-онова за Глин — рече Амира. — През целия си живот той е работил само две неща. Ефективни инженерни решения. И при военните.

Нещо в гласа й накара Макфарлън да се обърне и да я погледне.

— Преди да основе ЕИР, Глин е бил специалист по разузнаването в Специалните части. Разпити на пленници, фоторазузнаване, подводни подривни действия, все от този сорт. Шеф на екип. Минал през десантните войски, после — рейнджърите. Спечелил е наградите и репутацията си по време на операцията „Феникс“ 8 във Виетнам.

— Интересно.

— Адски прав си — Амира говореше вече почти яростно. — Усъвършенствали се в най-тежките военни операции. От онова, което Гарса ми каза, съотношението им „убити противници — собствени загуби“ било отлично.

— Гарса ли?

— Той е бил инженерният специалист в екипа на Глин. Негов заместник-командир. Но по онова време вместо да строи, той взривявал разни неща.

— Гарса ли ти разказа всичко това?

Амира се поколеба.

— Ели ми каза сам част от него.

— И какво се случило?

— Екипът му бил разпердушинен, докато се опитвали да унищожат някакъв мост на камбоджанската граница. Калпава разузнавателна информация за позициите на противника. Ели изгубил целия си екип, до един, с изключение на Гарса. — Амира бръкна в джоба си, извади фъстък и го обели. — А сега Глин ръководи ЕИР. И събира цялата разузнавателна информация лично. Тъй че, както виждаш, Сам, сбъркал си в преценката си за него.

— А ти изглежда знаеш доста за него.

Очите на Амира изведнъж помръкнаха. Сви рамене, после се усмихна. Пламенното й изражение се бе стопило тъй бързо, както се бе и появило.

— Гледката е красива — рече тя и кимна към фара на нос Мей.

Светлината му трепкаше в кадифената нощ: последният им контакт със Северна Америка.

— Така е — отвърна Макфарлън.

— Можеш ли да се обзаложиш на колко мили е от нас?

Макфарлън се намръщи.

— Моля?

— Едно малко басче. За разстоянието до онзи фар.

— Не си падам по залозите. Освен това ти сигурно вече си измислила някоя чудодейна математическа формула.

— В това можеш да бъдеш сигурен.

Амира обели още няколко фъстъка, метна зрънцата в уста и хвърли шлюпките в морето.

— Е?

— Е какво?

— Ето ни тук, поели към края на света, за да отмъкнем най-големия камък, който светът е виждал. И тъй, господин ловецо на метеорити, какво всъщностмислиш?

— Мисля… — започна Макфарлън, но се сепна.