Мъглата започваше да се кондензира и да се разсейва, стичаше се на потоци по главната палуба. Ала на Макфарлън му се струваше, че откъм десния борд тя се сгъстяваше и тъмнееше по-силно. Изведнъж от мрака се появи гора от антени, предните ходови светлини блеснаха в мътно зелено и червено. Тифонът изрева още веднъж предупреждението си, ала корабът продължи неумолимо да приближава към тях на пълна скорост — пред сивия му вълнорез „мустакът“ на вълната се пенеше белезникав и озъбен. Очертанията на кораба станаха по-ясни. Беше разрушител, бордовете му бяха очукани и огънати тук и там и по тях се стичаха потоци ръжда. Чилийският флаг плющеше над надстройката и на кърмата. Четириинчовите оръдия — късоцевни и зли на вид — ги гледаха от кулите си на носа и на кърмата.

Бритън крещеше в мегафона. Дрънчеше алармената инсталация против сблъскване, а Макфарлън усещаше как крилото на мостика трепереше под краката му от усилията на машините да изтръгнат кораба встрани. Невъзможно беше обаче огромният кораб да завие достатъчно бързо. Макфарлън стисна здраво релинга, готов за сблъсъка.

В последния миг разрушителят зави наляво, намали ход и се плъзна покрай танкера на не повече от двайсетина метра. Бритън свали мегафона. Погледите на всички бяха впити в по-малкия кораб.

Всички оръжия на разрушителя — от големите оръдейни кули до 42-милиметровите скорострелни оръдия — бяха насочени към мостика на „Ролвааг.“ Макфарлън гледаше кораба, обладан от смесени чувства — на обърканост и ужас. А сетне всички отместиха очи към открития мостик на разрушителя.

Там, в парадна униформа, стоеше морският офицер, когото бяха срещнали сутринта в митницата. Вятърът се мъчеше да изтръгне златната околожка на фуражката му. Минаваше толкова близо под тях, че Макфарлън можеше да види капчиците влага по лицето му.

Валенар не им обърна никакво внимание. Беше се облегнал на картечница 50-ти калибър, монтирана на перилата, ала това бе поза на измамно спокойствие. Дулото на картечницата с надупчената му зурла, покрита с морска сол и ръжда, бе насочено право към тях — дръзко обещание за смърт. Черните му очи ги въртяха на шишовете си един по един. Сакатата му ръка бе притисната към гърдите под прав ъгъл спрямо тялото. Офицерът не мигна нито веднъж, а след като корабът му отмина плавно, той и картечницата бавно се завъртяха, без да ги изпускат от прицела си.

След това разрушителят мина зад кърмата на „Ролвааг“, изчезна отново в мъглата като призрак. В ледената тишина, която се възцари, Макфарлън чу как двигателите на разрушителя отново увеличиха оборотите си до максималните и усети съвсем слабото поклащане на танкера, когато го застигна килватерната вълна. Бе лекото поклащане нагоре-надолу като в бебешка люлка и, ако не бе ужасяващо, би могло да бъде определено като приспивно.

Макфарлън се размърда в предутринния мрак на кабината си. Чаршафите се бяха увили около него като някакъв ленен циклон, а възглавницата му бе мокра от пот. Обърна се, все още полусънен и инстинктивно потърси топлината на Малу. Ала ако се изключи той самият, леглото бе празно.

Изправи се до седнало положение и зачака пулсът му да слезе до нормалното си равнище и разбърканите образи от кошмара му — кораб, подхвърлян от бурно море — да избледнеят в съзнанието му. Като прекара длан по очите си, осъзна, че не всичко бе кошмар: движението на водата си оставаше непроменено. Сега корабът се клатеше по различен начин — вместо обичайното леко люлеене, се издигаше и пропадаше рязко, с потреперване. Отхвърли завивките, отиде до финестрина и дръпна завесата му. Върху плескигласа плющеше суграшица, а в долния му край се бе образувала ледена корица.

Тъмните помещения му се сториха потискащи, затова се облече бързешком, зажаднял за свеж въздух, въпреки отвратителните условия навън. Докато се спускаше тичешком по стълбите, за да слезе на главната палуба, корабът се залюля силно и му се наложи да се улови за перилата, за да не падне.

Когато отвори вратата, върху него връхлетя леденият вятър. Бе обаче ободрителен и прогони и последните остатъци от кошмарите. В полумрака можеше да види вентилационните „лули“ от наветрената страна, лодбалките, заснежените контейнери, покритата с киша палуба. Сега вече Макфарлън можеше да чуе ясно грохота на тежките вълни, които преминаваха по дължината на корпуса. Тук, навън, люлеенето на кораба бе по-осезаемо. Тъмните тежки вълни, върху които на равни интервали се наслагваха сриващи се гребени, едва доловимото свистене на връхлитащата вода, което се смесваше в ушите му с воя на вятъра.

Някой се бе надвесил над перилата на десния борд с увиснала над тях глава. Като приближи, видя, че бе Амира, навлякла отново прекалено голямото за нея яке.

— Какво правиш тук? — попита той.

Тя се обърна към него. Успя да зърне позеленялото й лице, потънало дълбоко в обшитата с кожа качулка. Няколко непокорни кичура черна коса се освободиха и вятърът ги поде.

— Мъча се да повърна — рече тя. — А какво е твоето извинение?

— Не можах да спя.

Амира кимна.

— Надявам се онзи разрушител да се появи отново. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да изпразня съдържанието на стомаха си върху онзи грозен, дребен команданте.