Десет минути по-рано, когато опита да запали предния прожектор, разбра, че са изгорели някои бушони и че бе изгубил до голяма степен електрическото си захранване. Резервните акумулатори също бяха извън строя — не ги бе проверявал, а знаеше, че би трябвало да го стори. Ала сега го занимаваше друго: малко преди това „Серберъс“ вдигна котва и отплава, без да обърне внимание на сирената му — големият бял корпус пое неумолимо в черното, развилняло се море. Останал сам, подхвърлян жестоко от вълните, той го следва известно време, викаше го безуспешно, докато корабът не изчезна в кипящата тъма.

Огледа кабината, опитваше се да оцени ситуацията. Сега вече осъзна, че бе допуснал сериозна грешка, когато последва „Серберъс“. Щом не му обърнаха внимание преди, сега със сигурност няма да спрат, за да го сторят. Освен това отвъд сянката на подветрената страна на остров Рагид океанът буквално вреше: източното вълнение се сблъскваше с отлива и се образуваше злокобна, висока, объркана вълна. Лоранът не работеше, единственото му навигационно средство оставаше компасът на нактоуза. Опитваше се да управлява по компас и по счисление. Ала Клей знаеше, че никак не го биваше за щурман и без светлина можеше да вижда показанията на компаса единствено при проблясването на светкавиците. В джоба си имаше фенерче, ала не можеше да го извади, тъй като се налагаше да управлява с две ръце.

Фарът на Бърнт хед не се виждаше, а виещият вятър и шумът на прибоя бяха толкова силни, че току виж налетял върху буя с камбанката без изобщо да го види. Клей прегърна щурвала и се наведе върху него, опитваше се отчаяно да измисли нещо. Островът бе на по-малко от половин миля разстояние и преподобният знаеше, че дори за опитен мореплавател щеше да бъде трудна задача да прекара лодката си през рифовете към кея на „Таласа“ в такова време. Но дори яростната му решителност да слезе на остров Рагид да се бе разколебала, то изминаването на шест мили в този ад до Стормхейвън щеше да бъде още по-трудно.

На два пъти му се стори, че чу басовото бумтене на двигателите на „Серберъс“. Но в това нямаше логика: той първо се насочи на изток, а после на запад, сякаш търсеше или изчакваше нещо.

Погледна компаса при една светкавица, стиснал щурвала в отслабващите си ръце, а лодката пропадна в поредната падина. Коригира леко курса и се насочи почти направо към морето. Лодката потрепери и се заби в следващата разпенена вълна, отвесна стена от черно-сива вода се издигна от носа й — все по-високо и по-високо — и той осъзна, че тази промяна в курса бе грешка. След като вълната се стовари върху рубката, цялата лодка бе натисната надолу, подложена на болезнено усукване. Огромната сила на вълната изкърти един от прозорците от рамката му и морската вода връхлетя Клей. Имаше време само да обгърне щурвала и да се притисне към него с все сила, за да преодолее удара.

Лодката потрепери, натискана все по-силно надолу във врящото море и тъкмо когато си мислеше, че ще се разбие, усети с благодарност, че плаваемостта й се възстановява. Лодката се надигна, вълните се разцепиха и се оттекоха по палубата. След като тя изкачи поредния гребен, той зърна за миг надигналия се, изпъстрен с пяна океан. Пред него бе сянката на по-спокойна вода — подветреният бряг на остров Рагид.

Клей вдигна глава към черното небе и от устните му се откъснаха няколко думи: „О, Господи, ако това е Твоята воля…“ — и в следващия миг отново влезе в схватка с вълните, пое по диагонален спрямо тях курс, приведен над щурвала. Нов поток се изля с трясък през строшения прозорец. Спусна се по склона на вълната, лодката потрепери и се плъзна в по-тихи води.

Преди да успее да въздъхне с облекчение, Клей осъзна, че водите тук бяха по-спокойни, но само в сравнение с щорма, който вилнееше отвъд острова. От двете му страни се носеха тежки вълни, които се сблъскваха като във врящ котел. Сега обаче поне можеше да поддържа курс направо към кея. Даде още малко газ и чу как двигателят изръмжава послушно.

По-голямата скорост изглежда придаде на лодката и малко по-голяма устойчивост. Тя заора напред, издигна се стремително, след това отново се зарови. След като прозорчето бе счупено, а прожекторът не работеше, той управляваше трудно, като определяше мястото си, единствено когато лодката се издигаше върху гребените. Смътно осъзна, че може би щеше да е по-разумно да намали хода, в случай че…

Лодката се натъкна на рифа със зашеметяващ грохот. Клей се заби с все сила върху щурвала и си счупи носа; след това бе отхвърлен назад, върху задната стена на рубката. Прибоят, който заливаше рифа, отмести лодката странично, а следващата разпукваща се вълна я обърна на борд. Клей се добра до щурвала, издуха през носа си кръв и солена вода, опита се да проясни мислите си. След това трета вълна се стовари странично по цялата й дължина и го изхвърли от палубата в пълния хаос от разпенена вода и виещ вятър.

Хач насочи носа на „Плейн Джейн“ към канала. Зад гърба му се носеше хаотичната симфония на потракващи по мачтите фалове: лодките се мятаха като обезумели на вързалата си. Вятърът беше студен, небето сякаш се бе сгъстило от водните пари и пръски. Той го вкуси: повече сол, отколкото свежест. Беше виждал подобни вълни и преди, в детството си. Ала никога не бе проявявал такова безразсъдство да рискува и да излезе сред тях.

Хвърли последен поглед към брега, след това се обърна към морето и даде газ. Минаха покрай знаците „С пет мили в час“ и „Не вдигай вълна“, които така се люлееха на вълната, че бяха застанали странично, сякаш признали поражението си.