Но веднага след това — преди професорът да е успял да подготви жлъчния си отговор — Хач осъзна накъде биеше старикът.

— HIV убива като изтощава човешката имунна система — продължи той. — Като допуска развитието на множество злокачествени заболявания.

— Точно така. Сега ще трябва да филтрираш, така да се каже, заразния шум и да видиш какво ще остане.

— Значи може би търсим нещо, което деградира човешката имунна система.

— Не знаех, че на острова има толкова болни — рече Бонтер. — Никой от моите хора не се оплаква.

Хач се обърна към нея.

— Никой ли?

Бонтер поклати глава.

— Ето, виждаш ли? — доктор Хорн се усмихна и почука с бастуна си по пода. — Ти питаше за обща тенденция. А сега можеш да проследиш няколко нишки.

Той се изправи и разтърси ръката на Бонтер.

— Беше ми много приятно да се запозная с вас, мадмоазел, и би ми се искало да остана още. Но ще връхлети буря и бих искал да съм си у дома при своите шери, чехли, куче и огън в камината.

Когато професорът приближи вратата, се чуха тежки стъпки, които бързо прекосиха верандата. Вратата се отвори с порива на вятъра и на прага й застана разгърден Дони Труит. Дъждът се стичаше по лицето му на широки ручейчета.

Светкавица раздра небето и над залива отекна силният тътен на гърма.

— Дони? — изгледа го въпросително Хач.

Труит посегна към мократа си риза и я раздра с две ръце. Хач и професорът ахнаха.

— Господи! — прошепна Бонтер.

Подмишниците на Труит бяха нашарени с големи напукани плюски. Дъждовната вода се стичаше от тях и ги обагряше в розово-зелено. Очите на Труит бяха подпухнали, торбичките под тях — синьочерни. Просветна нова светкавица и в затихващия гръм се чу викът на Труит. Той залитна напред и свали рибарската си шапка с широка периферия.

В първия миг всички в къщата останаха като парализирани. След това Хач и Бонтер хванаха Труит за ръцете и го настаниха на дивана във всекидневната.

— Помогни ми, Мал — рече задъхан Труит и улови главата си с две ръце. — Досега не съм боледувал никога — и един ден през живота си.

— Ще ти помогна — отвърна Хач. — Но трябва да легнеш и да прегледам гърдите ти.

— Забрави за проклетите ми гърди — рече Дони. — Говоря за това!

И като отдръпна в конвулсивен жест ръцете от главата си, Хач видя ужасен, че между пръстите му бе останал дебел кичур морковеночервена коса.

Клей стоеше на кърмовия релинг на своето корабче, което имаше само един дизелов двигател. Мегафонът висеше в кабинката, мокър и безполезен, поради късото съединение, причинено от дъжда. Той и останалите шестима протестиращи бяха намерили временно убежище от подветрената страна на големия кораб на „Таласа“ — корабът, който първоначално се опитаха да блокират.

Клей бе мокър до кости, ала чувството за загуба — горчивото чувство за празнота — се пропиваше по-надълбоко от влагата. Големият кораб, „Серберъс“, бе необяснимо защо пуст. Или бе празен, или на хората на борда им бе наредено да не се показват: въпреки сирените и виковете на палубата не се появи и един човек. Може би сгрешиха, помисли си нещастен той, че си поставиха като цел най-големия кораб. Може би трябваше да се насочат към острова и да блокират пирсовете. Те поне бяха населени: два часа по-рано група катери напусна острова, натоварени с пътници, отклониха се от флотилията на протестиращите и поеха с голяма скорост към Стормхейвън.

Той погледна към останките на протестната флотилия. Когато напускаха пристанището сутринта, той се чувстваше духовно силен: така убеден в правотата си, както беше на млади години, а може би и повече. Беше сигурен, че най-накрая за него нещата в града щяха да се променят. Че можеше най-сетне да стори нещо, да помогне на тези добри хора. Ала докато гледаше шестте облени от дъжда лодки, които се люлееха на вълните, призна пред себе си, че протестът, като всичко останало, което бе начевал в Стормхейвън, бе обречен на провал.

Председателят на кооперацията на ловците на омари Лемюъл Смит, спусна кранци и застана с лодката си до борда на Клей. Двете лодки се издигаха и се блъскаха една о друга в шибаното от дъжда море край тях. Клей се наведе на планшира. Косата му се бе слепнала по ъгловатия череп и целият му вид внушаваше чувство на обреченост.

— Време е да се връщаме, преподобни — извика ловецът на омари, стиснал здраво борда на лодката си. — Тази буря ще бъде чудничка. Може след като преминат пасажите със скумрия да опитаме отново.

— Тогава ще е вече твърде късно — опита се да надвика вятъра и дъжда Клей. — Белята ще е сторена.

— Ние изразихме своето становище — рече ловецът.

— Лем, работата не е да изразиш становище — каза Клей. — И аз съм мокър и ми е студено, както на теб. Но ние трябва да направим тази жертва. Трябва да ги спрем.

Ловецът на омари поклати глава.

— Няма да можем да ги спрем в това време, преподобни. Във всеки случай това щормче от североизток може и да свърши работата вместо нас.