С приближаването си към павилиона Хач забеляза почетната маса, вече заета от видните граждани и ръководния екип на „Таласа.“ Зад масата бе издигнат малък подиум, върху който имаше поставен микрофон. По-нататък жителите на града и членовете на експедицията щъкаха напред-назад, пиеха лимонов сок или бира, или пък чакаха на опашка, за да получат омарите си.

Приведе се и влезе и чу познат носов вик. Кери Уопнър носеше хартиен поднос и пъшкаше под тежестта на два омара, картофена салата и кочан царевица. В другата си ръка стискаше огромна халба бира. Криптоанализаторът мина покрай него с протегнати напред ръце, опитвайки да не окапе с храната или бирата типичната за него хавайска риза; обут бе пак в бермудки, с три четвърти бели чорапи и черни маратонки.

— Как се ядат тези неща? — извика Уопнър и се вкопчи в един объркан ловец на омари.

— За какво става дума? — рече ловецът и наведе глава, сякаш не бе дочул добре.

— Там, където съм пораснал, нямахме омари.

— Нямали сте омари ли? — рече мъжът, сякаш обмисляше чутото.

— Аха. В Бруклин. Част от Америка е. Трябва някой ден да поразгледате страната. Както и да е, никога не съм знаел как се яде омар. — Силният глас на Уопнър кънтеше из целия павилион. — Искам да кажа, как се отваря черупката?

Ловецът на омари отговори флегматично:

— Сядаш върху него с все сила.

Събралите се наоколо хора от града избухнаха в смях.

Хач отведе Уопнър до една от масите, накара го да седне и му обясни как да отвори черупката, какво да яде и какво не. След това отиде сам да си вземе малко от храната, като пътьом се спря да си налее половинлитрова халба от огромното буре. Бирата от една малка пивоварна в Камдън бе студена и дъхаше на малц; той я обърна и усети как тежестта в гърдите му изчезва, след това напълни отново халбата си и се подреди на опашката.

Омарите и царевицата димяха върху купчини водорасли на скарите, под които горяха дъбови цепеници, а към синьото небе се виеха облаци благоуханен дим. Зад купищата водорасли се трудеха трима готвачи, гледаха огъня, изваждаха розовите омари и ги хвърляха върху хартиени подноси.

— Доктор Хач! — дочу той глас.

Обърна се и видя Дорис Боудич, зад нея като розов парашут се вееше друг великолепен шал. Мъжът й бе застанал до нея — нисък, избръснат до синьо и мълчалив.

— Как намирате къщата?

— Великолепна е — рече Хач. — Благодаря, че сте акордирали пианото.

— Няма защо. Предполагам, че няма проблеми и с електричеството и водопровода? Добре. Нали разбирате, питах се дали сте имали време да помислите за онази приятна двойка от Манчестър…

— Да — отвърна веднага Хач, този път подготвен. — Няма да продавам.

— О, така ли — рече Дорис и лицето й помръкна. — Те толкова разчитаха на…

— Да, Дорис, но това е къщата, в която съм израснал — прекъсна я благо, ала твърдо Хач.

Жената се сепна, сякаш си припомни обстоятелствата около детството на Хач и отпътуването им от града.

— Разбира се — рече тя, направи опит да се усмихне и го хвана за лакътя. — Разбирам ви. Трудно е човек да се раздели с фамилната къща. Повече няма да говорим за това. — Засега.

Хач наближи до скарите и вниманието му се насочи към огромните, изпускащи пара купища водорасли. Най-близкият до него готвач отхвърли една от купчината и разкри подредени в редица червени омари, няколко кочана царевица и разпръснати яйца. Взе едно яйце с облечената си в ръкавица ръка, разряза го на две с ножа и провери дали е твърдо сварено. Хач си спомни, че така проверяваха дали омарите са готови.

— Перфектно! — рече готвачът.

Гласът му се стори далечно познат и Хач изведнъж разпозна стария си съученик от гимназията Дони Труит. Напрегна се.

— Ха, и това ако не е Малин Хач! — произнесе в този момент Труит. — Питах се кога ли ще те видя отново. Брей, дявол да го вземе, как си?

— Дони — извика Хач и сграбчи ръката му. — Не съм зле. А ти?

— Също. Имам четири деца. Търся си нова работа, след като „Мартин марин“ фалира.

— Четири деца ли? — подсвирна Хач. — Доста зает си бил.

— По-зает, отколкото си мислиш. Освен това два пъти се развеждах. Майната му. Ти вързан ли си?

— Още не — отвърна Хач.

Дони се ухили самодоволно.

— Видя ли се вече с Клеър?

Докато Дони плъзгаше един омар върху чинията му, Хач огледа стария си съученик. Беше пуснал корем, движенията му бяха по-бавни. Ала инак все едно нищо не се бе променило отпреди двайсет и пет години. Бъбривото глуповато момче очевидно се бе превърнало в също тъй бъбрив и добродушен мъжага.

— Хайде, хайде, Дони — рече Хач. — Клеър и аз бяхме само приятели.