Чу се свирка — сигнал за края на работния ден; екипажът на баржата започна да привързва подредените панели за камерата, а очакващият влекач се появи от мъглата, за да провлачи крана до понтона. Хач хвърли последен поглед наоколо, след това тръгна обратно по пътеката към базовия лагер. Отби се в кабинета си, взе си чантата, заключи вратата и пое надолу към понтона. Реши да направи нещо за вечеря у дома, а после да излезе в града и да потърси Бил Банс. Следващият брой на „Стормхейвън газет“ трябваше да се появи скоро и Хач искаше да бъде сигурен, че старикът ще разполага с достатъчно подходящ материал за първа страница.

Стоянките до най-безопасната част на рифа бяха уголемени и Хач бе получил свое място. Тъкмо запали двигателя на „Плейн Джейн“ и се готвеше да отдаде вързалата, когато чу наблизо вик:

— Ей, там, на фрегатата!

Вдигна глава и видя Бонтер Да слиза към него, облечена в работен гащеризон и с червена кърпа около врата. Дрехите, ръцете и лицето й бяха опръскани с кал. Тя спря на края на дока, сетне вдигна палец като автостопаджийка и палаво запретна единия си крачол до загорелия прасец.

— Искаш да те откарам ли? — попита Хач.

— Как позна? — отвърна Бонтер, хвърли чантата си в лодката и скочи в нея. — Писна ми вече от твоя грозен остров.

Хач отдаде вързалата, завъртя лодката покрай рифовете и пое през заливчето.

— Заздравя ли раната ти?

— Остана един грозен белег върху иначе красивия ми корем.

— Не се безпокой, няма да личи. — Хач отново погледна мръсния й работен комбинезон. — Кюфтета от кал ли си си правила?

Бонтер се намръщи.

— Кюфтета… от кал?

— Е, не си ли си играла като дете с кал?

Тя изсумтя и се засмя.

— Разбира се! Това е нещото, което археолозите умеят най-добре.

— Личи си.

Наближаваха тънкия обръч на мъглата и Хач намали хода, докато не излязат на чисто.

— Не те видях сред водолазите.

Бонтер изсумтя отново.

— Аз съм първо археоложка, а след това водолаз. Свърших важната работа — да картирам старата камера. Серджо и приятелите му могат да се заемат с физическия труд.

— Ще му издам какво си казала.

Хач прекара лодката по канала на Олд Хъмп и зави покрай остров Хърмит. Откри се пристанището на Стормхейвън — блестяща зеленобяла ивица на фона на тъмносиния океан. Облегната на перилата на кърмата, Бонтер разтърси косата си — лъскав черен водопад.

— Е, и какво може да се прави в това захлупено градче? — попита тя и кимна към сушата.

— Почти нищо.

— Никакви дискотеки до три сутринта? По дяволите, какво да прави една самотна жена?

— Признавам, че това е труден проблем — отвърна Хач, съпротивлявайки се на инстинкта да отвърне на опитите й за флирт. „Не забравяй, че тази жена е същинска напаст.“

Тя го погледна, лека усмивка повдигна крайчетата на устните й.

— Е, бих могла да вечерям с доктора.

— С доктора ли? — рече Хач с престорена изненада. — Ами, предполагам, че доктор Фрейзиър ще се зарадва. Той е шейсетгодишен, но е още доста пъргав.

— Лошо момче! Имах предвид тозидоктор — и тя го боцна закачливо с пръст в гърдите.

Хач я погледна. „И защо не?“ — помисли си той. „В какви неприятности мога да се забъркам на една вечеря?“

— Знаеш ли, в града има само два ресторанта. И в двата сервират морска храна, разбира се. Макар че в единия предлагат и доста прилични бифтеци.

— Бифтеци? Това е само за мен. Аз съм изцяло месоядно. Зеленчуците са за прасетата и за маймуните. А пък рибата… — тя изимитира как повръща зад борда.

— Мислех си, че си израсла в Карибието.

— Да, а баща ми беше рибар и само това ядяхме — непрекъснато. Освен на Коледа, когато си угаждахме с chevre.

— Козешко?

— Да. Обичам козешкото. Печено осем часа в дупка на плажа, поднесено с домашна бира „Понлак“.

— Възхитително — разсмя се Хач. — Отседнала си в града, значи?

— Да. Всичко беше заето, тъй че поставих бележка в пощата. Дамата зад тезгяха я прочете и ми предложи стая.

— Имаш предвид на втория етаж? У Паункукови?

— Естествено.

— При пощаджийката и мъжа й. Те са приятна, тиха двойка.

— Да. Понякога си мисля да не са умрели, толкова е тихо долу.

„Ти само чакай да видиш какво ще се случи, ако доведеш мъж в къщи“, помисли си Хач. „Или дори ако се прибереш след единайсет.“

Влязоха в пристанището и Хач привърза лодката към шамандурата й.