— На теб също — рече Хач и изключи хода. — Залагам си живота, че това бе Моцарт, но не се сещам от коя опера. Може би „Сватбата на Фигаро“?

Капитанът поклати глава.

— Не, там пее Дзефирети Лисунгиери.

— Аха, от „Идоменей“.

— Да. Силвия Макнеър пее много хубаво, нали? Обичаш ли операта?

— Майка ми я обичаше. Всеки неделен следобед радиото огласяше къщата ни с хорови изпълнения. Научих се да ценя операта едва през последните пет-шест години.

Последва кратка пауза.

— Би ли дошъл на борда? — попита неочаквано Найдълман.

Хач привърза „Плейн Джейн“ към перилата, спря двигателя, а Найдълман му подаде ръка и той скочи. Лулата му гореше и лицето на Найдълман за миг се озари от червено зарево, което подчерта хлътналите му бузи и очи. Прикованата златна нишка на мостика проблесна на лунната светлина.

Застанаха смълчани до перилата и изслушаха последните трели на арията. След това Найдълман въздъхна дълбоко, изтръска недопушената си лула зад борда.

— Защо никога досега не си ми казвал да спра да пуша? — попита той. — Всичките ми познати лекари са опитвали да ме откажат, с изключение на теб.

Хач се замисли.

— Струва ми се, че само бих си изгубил времето.

Найдълман тихо се засмя.

— Значи ме познаваш добре. Да слезем долу за чашка порто?

Хач погледна изненадан капитана. Същата тази вечер в салета на „Серберъс“ бе научил, че никой досега не е бил канен в „Грифин“ и никой всъщност не знае как изглежда корабът вътре. Макар и общителен и дружелюбен с екипа си, капитанът винаги запазваше дистанция.

— Добре, че не започнах да ти изнасям лекции за пороците ти, нали? — рече Хач. — Благодаря, с удоволствие бих изпил чаша порто.

Той последва Найдълман в рулевата рубка, после надолу по стълбичката към ниска врата. Още една метална стълбичка, друга врата, и Хач се озова в голям салон с нисък таван. Огледа се изумен. Облицовката бе от разкошен блестящ махагон, с джорджианска резба, инкрустиран със седефени мидени черупки. Всеки финестрин бе с нежно оцветено стъкло тип „Тифани“, а покрай стените бяха подредени тапицирани с кожа диванчета. В дъното гореше малка камина и изпълваше кабината с топлина и с лекото ухание на бреза. От двете страни на камината се издигаха библиотечни шкафове със стъклени врати; Хач видя, че бяха пълни с подвързани с телешка кожа томове с изписани със златни букви заглавия. Приближи да разчете заглавията: „Пътешествия“ на Хаклуит, ранно издание на нютъновата „Принципия“. Тук и там осветени безценни ръкописи и свитъци бяха обърнати с лице към витрината. Имаше и малка лавица, посветена на оригинални издания на ранни текстове за пиратството: „Наслада за ергена“ от Лайънъл Уейфър, „Буканиерите на Америка“ на Александър Ескумелион и „Обща история на грабежи и убийства от най-известните пирати“ от Чарлз Джонсън. Само библиотеката струваше едно малко състояние. Хач се запита дали Найдълман бе обзавел корабчето си със спечеленото от предишни експедиции.

До един от библиотечните шкафове бе окачен малък морски пейзаж в позлатена рамка. Хач приближи да го разгледа и ахна.

— Господи — рече той. — Това е Търнър, нали?

Найдълман кимна.

— Ескиз за картината му „Шквал до Бийчи хед“, 1874-а година.

— Онази, която е в галерията „Тейт“, нали? — попита Хач. — Когато бях в Лондон преди няколко години се опитвах няколко пъти да я скицирам.

— Рисуваш ли? — попита Найдълман.

— Цапотя. Предимно акварели.

Хач отстъпи назад и отново се огледа. Другите картини на стените не бяха всъщност картини, а много прецизни медни гравюри на ботанически екземпляри: едри цветя, странни треви, екзотични растения.

Найдълман отиде до малък, покрит със сукно вграден шкаф, в който бяха подредени кристални гарафи и малки чаши. Той извади две чашки от облицованите им с филц гнезда и наля по няколко пръста порто във всяка.

— Тези гравюри — рече той, проследил погледа на Хач, — са дело на сър Джоузеф Банкс, ботаникът, който е придружавал капитан Кук по време на първото му околосветско плаване. Изобразени са растителни екземпляри, които е събрал в Ботаническия залив, малко след като открили Австралия. Там е имало фантастично разнообразие от растения, нали разбираш, и това накарало Банкс да кръсти залива така.

— Красиви са — промърмори Хач, докато поемаше чашата си.

— Това са може би най-фините медни гравюри, които някога са правени. Какъв късметлия е бил: ботаник, комуто се паднало да стъпи на новооткрит континент.

— Интересуваш ли се от ботаниката? — попита Хач.

— Интересувам се от новооткрити континенти — отвърна Найдълман, вгледан в огъня. — Но съм се родил твърде късно. Всички вече са били открити.

Той се усмихна бързо, за да прикрие пламъчето на копнежа в очите си.

— Ала Наводнената шахта е загадка, която си струва вниманието.

— Така е — отвърна Найдълман. — Може би единствената, която е останала. Ето защо смятам, че неуспехи като днешния не бива да ме изненадват. Големите мистерии не предават лесно тайните си.

Последва дълго мълчание. Хач посръбваше от портото си. Знаеше, че повечето хора намират мълчанието в един разговор за неудобно. Ала Найдълман изглежда го приемаше добре.

— Исках да те попитам — рече накрая капитанът. — Как мислиш ни приеха вчера в града?