— Мисля, че разбрах от какво са умрели — не се сдръжа Хач.

Професорът вдигна ръка.

— Ш-ш-т. Нека да се пробвам сам.

Хач се усмихна, спомни си колко много обичаше професорът научните предизвикателства. Това беше игра, която бяха играли много следобеди: професорът подаваше на Хач някой чудат екземпляр или научна гатанка и го караше да си блъска главата с нея.

Доктор Хорн взе черепа на Черната брада, завъртя го и погледна зъбите му.

— Източноазиатец — произнесе се той и го остави обратно.

— Много добре.

— Не е кой знае колко учудващо — отвърна професорът. — Пиратите са били първите работодатели без расови предразсъдъци. Мисля си, че този е или бирманец или от Борнео. Може да е и от Ласкар.

— Дълбоко съм впечатлен — вдигна вежди Хач.

— Колко бързо забравят младите.

Професорът обиколи скелетите със светнали очи, досущ като котка, която обикаля мишка. Взе костта, която Хач бе строшил.

— Остеопороза — рече той и вдигна поглед към Хач.

Хач се усмихна, но не каза нищо.

Доктор Хорн взе челюстта.

— Очевидно е, че тези пирати не са били убедени, че човек трябва да си мие зъбите два пъти дневно.

Изследва зъбите, почеса се по лицето с дългия си показалец и се изправи.

— Всички индикации сочат скорбут.

Хач усети как лицето му посърва.

— Вие установихте това много по-бързо от мен.

— Скорбутът е бил широко разпространен по ветроходните кораби през миналите столетия. Боя се, че това е общоизвестен факт.

— Може би беше прекалено очевидно — рече разочаровано Хач.

Професорът го изгледа многозначително, но не каза нищо.

— Хайде, елате да седнем в салона — предложи младият човек. — Ще ви налея чаша кафе.

Когато след няколко минути се върна с поднос от чаши и чинийки, професорът бе седнал в едно кресло и разсеяно прелистваше една от средновековните драми, които майка му толкова обожаваше. На лавицата им имаше около трийсетина — напълно достатъчно, твърдеше тя: като свърши последната, вече ще е забравила първата и може да започне отначало. Като гледаше този човек от своето детство да седи в салона и да чете книга на майка му, Хач усети внезапното бодване на сладкогорчивата носталгия — толкова силна, че той тръшна подноса на масичката по-силно, отколкото желаеше. Професоът взе чашката си и известно време пиха мълчаливо кафе.

— Малин — рече старикът и се прокашля. — Дължа ти извинение.

— Моля ви — отвърна Хач, — дори не го споменавайте. Оценявам високо вашата откровеност.

— Да върви по дяволите моята откровеност. Онзи ден изговорих прибързани приказки. Все още мисля, че за Стормхейвън ще е по-добре без онзи проклет остров на съкровищата, но това не зависи от мен. Нямам право да осъждам мотивите ти. Ти трябва да правиш онова, което смяташ за необходимо.

— Благодаря.

— Като изкупление съм ти донесъл нещо за играта „погледни и познай“ — рече той с добре познатотото пламъче в очите. Извади една кутийка от джоба си и я отвори: в нея имаше странна двугърба раковина, чиято повърхност бе осеяна с точки и бразди. — Какво е това? Разполагаш с пет минути.

— Сиамски морски таралеж — отвърна Хач и му върна раковината. — Много добър екземпляр при това.

— По дяволите. Е, щом не мога да те затрудня, то поне свърши една работа — обясни обстоятелствата около оноватам. — Професорът посочи с палец към трапезарията. — Искам всички подробности, независимо колко са незначителни. Всеки пропуск ще бъде наказан най-строго.

Хач протегна крака, кръстоса ги върху килима и разказа как Бонтер бе открила лагера; за първите разкопки; за разкрития масов гроб; за наблъсканите в него трупове. Професорът слушаше, кимаше енергично, като ту повдигаше, ту сбърчваше вежди.

— Онова, което ме изненадва най-много — заключи Хач, — е броят на труповете. До този следобед екипът идентифицира осемдесет, а теренът още не е разкопан напълно.

— Наистина.

Професорът потъна в мълчание, погледът му се рееше някъде надалеч. След това сякаш се стресна, остави чашката, избръска реверите на сакото си с учудващо изтънчен жест и се изправи.

— Скорбут — повтори той и изсумтя подигравателно. — Изпрати ме, моля те, до вратата. Отнех ти достатъчно време за една вечер.

На вратата спря и се обърна. Вгледа се в Хач без да мигне и попита:

— Кажи ми, Малин, каква е преобладаващата флора на остров Рагид? Никога не съм ходил там.

— Ами — отвърна Хач — той е типичен остров извън залива, няма дървета, за които си заслужава да се спомене, покрит е с груба трева, има храсти дива череша, репеи и шипки.

— Ах, пай с диви череши — вкусотия. А знаеш ли колко вкусен е шипковият чай?

— Разбира се — рече Малин. — Майка ми пиеше много шипков чай, но аз самият го ненавиждах.