Професор Хорн се изкашля в юмрук — Хач си спомни, че това бе жест на неодобрение.

— И какво? — попита той, заел отбранителна позиция.

— Дивите череши и шипките — отговори професорът — са били важна съставка от храната на хората по този бряг през миналите векове. И двете са много полезни, с изключително високо съдържание на витамин С.

Последва кратка пауза.

— О! — рече Хач, — разбирам накъде биете.

— Моряците от седемнайсети век може и да не са знаели какво причинява скорбута, но те са знаели,че почти всички диви плодове, корени и зеленчуци го лекуват. — Професорът изгледа изпитателно Хач. — А има и още един проблем в твоята прибързана диагноза.

— Какъв?

— Начинът, по който са погребани труповете. — Старикът потропа с бастуна си по пода, за да подчертае думите си. — Малин, скорбутът не може да те принуди да нахвърляш труповете по четири един връз друг в общ гроб и да офейкаш с такава бързина, че да изоставиш подире си злато и изумруди.

Някъде проблесна, след това се чу гръм далеч на юг.

— А какво би те накарало да го сториш?

Единственият отговор на доктор Хорн бе нежното потупване по рамото му. След това се обърна, куцукайки слезе по стъпалата и пое бавно, а потропването на бастуна му остана да се чува дълго след като силуетът му се стопи в топлия мрак, обгърнал „Оушън лейн“.

Рано на следващата сутрин Хач влезе в „Остров–1“ и завари малкия командно-контролен център претъпкан с необикновено много хора. Бонтер, Кери Уопнър и Сейнт Джон говореха едновременно. Само Магнусен и капитан Найдълман мълчаха: Магнусен мълком си вършеше диагностиката, а Найдълман стоеше по средата и палеше лулата си, спокоен, като окото на урагана.

— Да не сте се смахнали нещо? — тъкмо казваше Уопнър. — Трябваше да съм на „Серберъс“ и да дешифрирам онзи дневник, а не да се правя на шибан пещерняк. Аз съм програмист, а не каналджия.

— Нямаме друг избор — каза Найдълман, извади лулата от устата си и погледна Уопнър. — Видя данните.

— Да, да. И какво очаквахте? Нищо не работи както трябва на този шибан остров.

— Пропуснах ли нещо? — рече Хач и пристъпи напред.

— А, добро утро, Малин — поздрави го Найдълман с бърза усмивка. — Нищо важно. Имаме някои проблеми с електрониката на стълбищното устройство.

— „Някои“ — присмя се Уопнър.

— Заключението е, че ще трябва да вземем Кери с нас тази сутрин при проучването на Шахтата.

— По дяволите тази работа! — рече сприхаво Уопнър. — За кой път ви повтарям, че последната плочка на доминото падна. Онзи шифър ми е в ръцете, повярвайте ми. „Сцила“ ще разшифрова напълно гаднярчето за броени часове.

— Щом последното домино е паднало, Кристофър може тук да се заеме с мониторинга — рече Найдълман, този път по-рязко.

— Това е вярно — отвърна леко задъханият Сейнт Джон. — Всичко се свежда само до това да се прегледат изходните данни и да се направят някои буквени замествания.

Уопнър погледна единия, после другия.

— Въпросът е къде си по-необходим — каза Найдълман. — А си по-необходим в нашия екип. — Обърна се към Хач. — Задължително е да монтираме на място тези пиезоелектрични сензори из цялата Шахта. След като бъдат свързани с компютърната мрежа, те ще действат като система за ранно предупреждение в случай на структурно пропадане някъде под земята. Ала засега Кери не може да калибрира дистанционно сензорите от „Остров–1“. — Той погледна към Уопнър. — Тъй като мрежата е неустойчива, се налага той да дойде с нас и да ги калибрира ръчно, с помощта на компютър палмтоп. След това ще може да прехвърли информацията в паметта на компютъра. Неприятно е, но нямаме друг избор.

— Неприятно ли? — рече Уопнър. — По-точно е да се каже, че си е направо трън в задника.

— Повечето от екипа биха се отказали от половината си дялове, само да могат да проникнат първи — рече Сейнт Джон.

— Проникни си в… — измърмори Уопнър и се извърна.

Бонтер се изкикоти.

Найдълман се обърна към историка.

— Кажи на доктор Хач за изречението, което току-що дешифрирахте от втората част на дневника.

Сейнт Джон се прокашля важно-важно.

— Всъщност не е цяло изречение, а част от изречение: „Ти, който жадуваш ключа към — тук липсва дума или думи — Шахтата, ще намериш…“

Хач погледна смаян капитана.

— Значи наистинаима секретен ключ към Наводнената шахта.

Найдълман се усмихна и потърка нетърпеливо ръце.

— Вече е почти осем — рече той. — Събирайте си екипировката и да започваме.

Хач се върна в кабинета да си вземе полевата медицинска чанта, след това се срещна с групата, която се бе отправила нагоре по склона към Ортанк.

— По дяволите, студено е — рече Бонтер, духна на ръцете си и се обгърна сама. — И това ми било лятна утрин!