— Стига с тези глупости! Какво ще правиш с нас?

Баркър изгледа окървавеното му лице, сякаш го виждаше за първи път.

— Господин Райън, изглеждате доста посмачкан. Доста нетипично за вас.

— Не отговори на въпроса ми.

— Тъкмо напротив. Отговорих ви още когато ви доведоха при мен. Казах, че вие и приятелите ви ще останете живи, докато ви намирам за полезни. — Баркър се усмихна. — Вече не ви намирам за полезни. За ваше забавление наредих да осветят купола. Това ще е последното нещо, което ще регистрира умиращият ви мозък.

Думите му смразиха Тери и тя възкликна:

— Ами децата?!

— Какво децата? — Леденият поглед на Баркър се плъзна по пленниците, сякаш изучаваше подготвен за заколение добитък. — Да не мислите, че ме е грижа за когото и да било от вас, бил той млад или стар? За мен не сте нищо повече от снежинки. Ще бъдете забравени, щом светът научи, че едно незначително ескимоско племе контролира огромна част от океана. Съжалявам, че не мога да остана. Разписанието ни е много строго.

Той се обърна и изчезна в нощта. Пазачите заобиколиха пленниците, изведоха ги навън и ги подкараха към дървения кей. Той тънеше в мрак, с изключение на светлините на нещо подобно на баржа, но с двойния корпус на катамаран. Когато наближиха, Тери видя лента на конвейер на нивото на палубата — водеше от контейнера на носа към широк улей на кърмата. Предположи, че странният съд вероятно се използва като подвижна хранилка. Храната се вземаше от контейнера, минаваше по конвейера и се пускаше в морето през улея на кърмата.

— Ще ни удавят! — извика тя ужасено.

Маркъс и Чък се опитаха да се съпротивляват, но си спечелиха единствено още удари. Нечии груби ръце сграбчиха Тери и я бутнаха на баржата. Тя се препъна и падна на палубата. Залепиха устата й, за да не вика. После завързаха глезените й, а за телта на китките й закачиха някаква тежест, повлякоха я по палубата и я проснаха върху лентата.

Усети допира на друго, по-малко тяло. Обърна се и с ужас видя, че следващата жертва е Рейчъл, малкото момиче, с което се бе сприятелила. Следваха мъжете от SOS и останалите пленници. Подготовката за масовото убийство продължи, докато всички не бяха наредени на лентата като трупи. А след това мощните мотори оживяха.

Баржата се раздвижи. Тери не можеше да види накъде тръгват, но успя да се обърне към детето и се помъчи да го успокои с поглед, макар че не беше сигурна дали очите й не са изпълнени с ужас. Виждаше и светлината на издигащия се над дърветата купол, точно както бе обещал Баркър. Закле се, че ако й се удаде шанс, лично ще му види сметката.

Двигателите работиха съвсем кратко, след което замлъкнаха и се чу плясъкът на хвърлената във водата котва. Тери се помъчи да се освободи, но безуспешно. Напрегна се, готова за най-лошото. То настъпи след минута, когато се задейства моторът на конвейера. Лентата се задвижи, отнасяше я все по-близо към началото на улея и мрачните води под него.

Остин водеше ударната си група през гората. Заобиколи потъналия в мрак плац, като използваше за приблизителен ориентир слабо осветената алея, която се виждаше между дърветата. Вървяха бавно и много предпазливо, като първо се уверяваха, че няма да настъпят някоя съчка или сух клон, преди да направят следващата си крачка.

Бавното темпо направо ги подлудяваше, но макар да не бяха видели никого. Остин имаше злокобното чувство, че не са сами. Предчувствията му се потвърдиха, когато куполът на хангара светна като огромна електрическа крушка и откъм плаца се разнесе дълбок рев.

Всички замръзнаха като живи статуи. След това се задейства забавената реакция и се хвърлиха по корем на земята с готови за стрелба оръжия. Очакваният дъжд от куршуми така и не се изсипа върху тях. Ревът обаче ставаше все по-мощен и потече край тях като огромна звукова река. Идваше от устата на стотици киолая. Широките им лица бяха вдигнати нагоре и осветени от синкава светлина, зомбираните им очи бяха вперени в Баркър, който стоеше на висок подиум пред купола.

Над плаца се разнесе монотонният тътен на десетки тъпани и тълпата започна да припява:

— Тунук… Тунук… Тунук…

Баркър се къпеше във възгласа, оставяше го да се излее върху него, пиеше го като еликсир. Накрая вдигна ръце към небето и припяването и думтенето на тъпаните спряха, сякаш някой ги беше изключил. Баркър заговори на странен език, зародил се може би преди появата на първото северно сияние. Изричаше думите бавно, но гласът му постепенно набираше сила.

Дзавала допълзя до Остин.

— Какво става?

— Май нашият приятел навива гимназията.