— Изглежда, участниците в изложбата на изродите са някакви прототипове — каза Остин.

И млъкна, защото в гората се разнесе тихо шумолене. Беше Пабло. Каза, че попаднал на нещо като празен гараж. Вътре имало следи от държани хора — остатъци от храна, кофи за отпадъци и одеяла, използвани вероятно за спане. Подаде на Остин нещо, което го накара да стисне зъби — беше кукла.

Изчакаха Диего и когато най-сетне той се появи, видяха защо се е забавил. Беше приведен от тежестта на товара си. Изправи се и пусна изпадналия в безсъзнание страж на земята.

— Каза да неутрализираме всеки, който ни се изпречи на пътя, но си помислих, че тази свиня може да се окаже полезна и жива.

— Къде го намери?

— В сградата на охраната. Там има поне сто легла, може би дори двеста. Беше си полегнал.

— Обзалагам се, че за последен път спи на работното си място.

Остин коленичи и освети лицето на стража. Изпъкналите скули и широката уста бяха също като на стражите, които бе виждал досега. Изключение правеше само насиненото чело. Остин отвори манерката си, отпи една глътка и изля вода върху лицето му. Мъжът отвори очи и зяпна насочените към главата му дула.

— Къде са пленниците? — попита Остин и показа куклата, така че стражът да разбере какво иска.

Устните на мъжа се разтеглиха в безрадостна усмивка, тъмните му очи заблестяха като раздухани въглени и той изръмжа нещо на неразбираем език. Диего го окуражи малко, като постави ботуш на чатала му и опря дулото между жестоките му очи. Усмивката изчезна, но на Остин му беше ясно, че фанатизмът на стража може да му помогне да издържи на всички заплахи и болки.

Диего видя, че няма резултат, и промени позата си — постави крака си на лицето на мъжа и опря дулото в чатала му. Очите на стража се разшириха още повече и той измърмори нещо.

— Говори на английски — каза Диего и натисна дулото още по-силно.

Стражът затаи дъх, после изпъшка:

— Езерото… В езерото.

Диего се усмихна.

— Дори свинята иска да си запази cojones 5 .

Вдигна пушката, обърна я и нанесе удар с приклада. Чу се отвратителен кух звук и главата на мъжа увисна като тази на куклата, която Остин все още стискаше в ръка. Остин трепна, макар да не изпитваше никакво съчувствие към ескимоса. Умът му бе зает с евентуалната ужасна съдба на пленниците.

— Да тръгваме — каза Пабло.

— Тъй като сме в леко неравностойно положение, може би няма да е зле да повикаме резервите — обади се Дзавала.

Пабло свали радиото от колана си и нареди на пилота на кобрата да се премести на километър и половина от тях. Остин прибра куклата в пазвата си и заедно с останалите забърза към езерото — бе твърдо решен да върне куклата на детето, от която я бяха отнели.

Когато стражите се втурнаха през вратата — размахваха палки, — Маркъс Райън тъкмо разпитваше Джес Найтхоук доколко познава гората, за да измисли план за бягство. Надеждите му обаче рухнаха, щом стражите — поне двайсетина — започнаха да бият наред. Индианците явно бяха свикнали с ненадейните побои, целящи да обезкуражат евентуалната им съпротива, и се струпаха в дъното на помещението. Райън обаче беше по-бавен и ударите заваляха по главата и раменете му.

Тери пък си играеше с едно момиченце — Рейчъл, около петгодишно, най-малкото дете в групата, и то най-вероятно роднина на Бен. Веднага застана пред детето, готова да понесе удара, за да го защити. Ескимосът спря, объркан от неочакваната съпротива, после се разсмя, отпусна палката и изгледа Тери с безмилостните си очи.

— Е, значи ти и детето ще сте първи.

Махна на един от другарите си и той сграбчи Тери за косата, повали я по очи на земята и я натисна с палката по врата. Завързаха й ръцете с тел — тя болезнено се вряза в китките й. След това я дръпнаха да стане.

Скоро всички пленници бяха навързани като добичета и ги изкараха навън. Вървяха няколко минути между дърветата и видяха слабите отблясъци на езерото. Макар на Тери да й се струваше, че е тук от дни, от залавянето им бяха минали само няколко часа.

Натикаха ги в една тъмна барака и ги затвориха. Децата хлипаха, по-старите се опитваха да успокоят по-младите със стоическото си поведение. Страхът от неизвестното бе по-мъчителен и от побоя. По едно време отвън се чу шум и вратата се отвори. Влезе Баркър, заобиколен от стражите си с безизразни лица. Свали очилата си и Тери за първи път видя странните му бледи очи. Помисли си, че на цвят са точно като корема на гърмяща змия. Лицето му бе изкривено в сатанинска усмивка.

— Добър вечер, дами и господа — почна той с помпозността на туристически гид. — Благодаря за вниманието. След няколко минути ще се издигна високо над това място на първата фаза от пътешествието към бъдещето. Бих искал да ви благодаря за помощта ви в осъществяването на това начинание. На членовете на SOS ще кажа, че ми се иска да бяхте попаднали по-рано в ръцете ми, така че благодарение на потта си, пролята в неуморен труд, да оцените подобаващо брилянтния ми план.

Хладнокръвието на Райън се бе върнало.