Без да подозира за случващите се на шестдесет метра над главата му събития, капитан Петерсен лежеше на койката, взираше се в мрака и се питаше дали ще умре от измръзване, или преди това ще се задуши от липсата на въздух. Това бе чисто интелектуално упражнение. Вече не го интересуваше как точно ще настъпи краят му. Надяваше се само да дойде по-скоро.

Студът бе изсмукал енергията му. Всяко измъчено изпускане на поредната порция въглероден двуокис правеше въздуха все по-негоден за дишане. Капитанът изпадаше в онова състояние на летаргия, характерно за момента, когато волята за живот започва да отстъпва като море при отлив. Дори мислите за жена му и децата му не можеха да го накарат да се бори.

Копнееше да достигне етапа на безчувственост, който да успокои болките и страданията му. В тялото му все още се таеше достатъчно живот, за да продължи агонията му. Измъчените му дробове се свиха в кашлица, от която лявата му ръка запулсира — беше я счупил, когато се удари в една преграда. Болеше ужасно. Стоновете на моряците му напомняха, че не е сам в това окаяно състояние.

Както бе правил вече десетки пъти, отново се замисли за катастрофата и се запита дали бе имало някакъв начин да я избегне. Всичко бе тръгнало добре. Опасната конфронтация бе избегната и „Морски страж“ излизаше в открито море. После, без никакво предупреждение, боядисаният като циркаджийски фургон кораб най-неочаквано се заби в борда на крайцера.

Паникьосаната му заповед да се изтеглят закъсня. Писъкът на разкъсвана стомана му каза, че раната е фатална. Морският му тренинг се намеси бързо. Той даде команда за напускане на кораба и лично ръководеше спускането на спасителните лодки. Един моряк дотича и викна, че под палубата има ранени. Петерсен не се поколеба: остави спускането на лодките в ръцете на първия си помощник и се втурна да помага на хората си.

По време на удара нощната вахта спеше. Носът на „Морски страж“ бе разцепил корпуса зад спалното помещение. Моряците се бяха отървали от моменталната смърт, имаше неколцина ранени. Петерсен се хвърли в столовата, почти се стовари през люка и видя, че останалите невредими се мъчат да окажат първа помощ на другарите си.

— Напуснете кораба! — заповяда той. — Изнесете ранените.

Корабът потъваше с кърмата надолу под тежестта на нахлуващата през огромната дупка вода. Тя нахлу в столовата, а после и в спалното, като им отряза пътя за отстъпление. Петерсен се изкатери по стълбата и успя да затвори люка. Докато слизаше, корабът се разтресе, капитанът падна, удари се лошо и изгуби съзнание.

Би трябвало да е благодарен за това, понеже не чу ужасните стонове и скърцане на кораба, докато той потъваше към дъното. А и безчувственото му тяло не бе наранено допълнително, когато секунди по-късно крайцерът се заби в меката тиня. Въпреки това, когато се събуди в притъмнялото помещение, капитанът чу още по-ужасни звуци — крясъците на собствените си хора. Малко след като дойде в съзнание, лъч светлина разкъса мрака и освети окървавени бледи лица сред бъркотията от преобърнати койки и сандъци. Главният готвач — дребният дебеланко Ларс — го викаше.

— Тук съм — изграчи Петерсен.

Лъчът се насочи към него и Ларс изпълзя до Петерсен с фенерче в ръка.

— Добре ли си, Ларс?

— Малко натъртвания и синини. Сланината ми ме защити. Вие как сте, сър?

Петерсен успя да се засмее насила.

— Нямам твоя късмет. Счупих си лявата ръка.

— Какво стана, капитане? Спях.

— Блъсна ни кораб.

— По дяволите! Тъкмо сънувах едни превъзходни лакомства — и изведнъж излетях от койката. Не очаквах да ви видя тук долу, сър.

— Докладваха ми, че сте загазили. Дойдох да помогна. — Петерсен се помъчи да се надигне. — Но май няма да съм особено от полза.

Ларс направи от колана на капитана импровизирана превръзка през рамо, после обиколиха помещението. С помощта на неколцина по-леко ранени моряци се опитаха да помогнат, доколкото им бе по силите, на извадилите по-малко късмет. Най-голямата непосредствена опасност бе влагата и пронизващият студ, но в спалното помещение имаше водонепроницаеми костюми в случай, че корабът започне да потъва.

Отне известно време, докато облекат ранените в костюмите. Сложиха им ръкавици и качулки, след което събраха, останалите одеяла и дрехи и се увиха в тях.

След като по този начин се предпазиха донякъде от студа, Петерсен насочи вниманието си към проблема с въздуха. В едно от алуминиевите шкафчета имаше дихателни апарати за случаи на авария. Разпределиха ги. Това също щеше да им осигури малко време. Петерсен реши да използва първо запасите на апаратите, тъй като въздухът в помещението бе мръсен и на моряците им прилошаваше.

Организира смени за предаване на сигнали — главно, с цел да запази донякъде духа на хората си. Всички се редуваха да чукат по корпуса сигнала SOS с един тежък гаечен ключ. Един по един започнаха да се изморяват, но Петерсен продължи да чука, макар сам да не знаеше защо точно. SOS му омръзна и започна да изпраща съобщения, описващи положението им. После и той се умори и започна да чука по корпуса само когато му позволяваха силите — а това не бе често. Накрая съвсем спря. Престана да се надява на спасение, затвори очи и мислите му се завъртяха около смъртта.