— Доста скъпа обиколка — изсумтя Дъфи. — От дока казаха, че сте платили сметката на Нийл на стойност почти хиляда долара.

— Ние сме океанолози. Когато научихме, че местните рибари имат проблем с намалелия улов, помолихме господин Нийл да ни съдейства за едно малко проучване.

— Какво се случи след това?

— Пренощувахме в един пансион. На следващата сутрин научихме, че господин Нийл и лодката му са изчезнали. Продължихме пътуването си и се озовахме между двама много лоши шофьори, които караха две много големи коли.

— От думите ви излиза, че тези типове са се опитвали да ви избутат от пътя. — Дъфи дори не се опитваше да скрие скептицизма си.

— Така изглежда.

— Точно това не можем да си го обясним — каза Дъфи и почеса четината по брадичката си. — Защо им е било да се опитват да убият невинни туристи?

— Ще трябва да питате тях — каза Пол.

Червеното лице на Дъфи стана още по-червено и той отвори уста, но Макфарлейн вдигна ръка, за да го прекъсне, после каза с усмивка:

— За жалост те не са в състояние да отговарят на въпроси. Но виждате ли, това поражда още един проблем. Младата дама спряла в един смесен магазин и разпитвала за рибна фабрика в градчето. Четиримата загинали господа са били служители на същата фабрика.

— Аз съм морски биолог. В интереса ми към рибата няма нищо чудно. Нямам намерение да ви уча как да си вършите работата — тонът на Гамей даваше ясно да се разбере, че прави точно това, — но може би няма да е зле да поговорите с някого от въпросната фабрика.

— И тук опираме до другия странен момент — каза Дъфи. — Фабриката е затворена.

Гамей прикри изненадата си със свиване на рамене и се приготви за още разпити, но точно тогава клетъчният телефон на Макфарлейн иззвъня и ги спаси от поредната серия въпроси. Той се извини, стана и се отдалечи, за да не го чуват. След няколко минути се върна.

— Благодаря ви за отделеното време. Свободни сте.

— Не че искам да се натрапвам, господин полицай, но бихте ли ни казали какво става? — попита Пол. — Само допреди малко бяхме обществени врагове номер едно и две.

Разтревоженото изражение на Макфарлейн се бе сменило с дружелюбна усмивка.

— Обадиха се от управлението. Направихме някои проучвания, когато видяхме личните ви карти в портфейлите ви. Току-що получихме обаждане от Вашингтон. Май вие двамата сте доста важни клечки в НАМПД. Ще приготвим показанията ви и ще ви ги предоставим за допълнения и подпис. Да ви откараме донякъде?

Полицаят изглеждаше облекчен от решаването на трудната ситуация.

— Някоя фирма за коли под наем би била добро начало — каза Гамей.

— А някоя кръчма — добър край — допълни Пол.

По пътя към фирмата Дъфи свали маската на лошото ченге и им обясни как да стигнат до една кръчма, където бирата и храната били добри и евтини. Полицаите — смяната им свършваше — се самопоканиха. Още на втората бира и двамата станаха доста общителни. Бяха проследили стъпките на Траут и бяха разговаряли със собствениците на пансиона и с някои редовни посетители на ресторанта. Фабриката на „Океанус“ нямаше телефонен номер. Все още се опитваха да се свържат с международния офис на корпорацията, но безуспешно.

След като полицаите си тръгнаха, Гамей поръча по още една бира, издуха пяната и заяви с обвинителен тон:

— За последен път пътувам с теб извън града.

— Поне ти нямаш нищо счупено. А аз трябва да си държа бирата с лявата ръка. А и как ще си връзвам папийонките?

— Пази боже да използваш папийонки на ластик. Горкото момче. Да си забелязал тъмния кръг под окото ми?

Пол се наведе и я целуна по бузата.

— Много ти отива.

— Естествено — каза Гамей със снизходителна усмивка. — И сега какво ще правим? Не можем да се върнем във Вашингтон, без да покажем нищо, освен няколко цицини и сметка за ремонт на несъществуваща лодка.

Пол отпи от бирата си.

— Как се казваше онзи учен, с когото се опитвал да се свърже Майк Нийл?

— Трокмортън. Нийл каза, че бил от университета „Макгил“.

— Това е в Монреал! Защо не се отбием да го видим? Така и така сме наблизо.

— Чудесна идея! — каза Гамей. — Пий си бирата, Левчо. Ще се обадя на Кърт да му кажа какви са ни плановете.

Гамей отиде в един сравнително тих ъгъл на кръчмата и се обади в НАМПД. Остин го нямаше, така че остави съобщение, че са по следите на „Океанус“ в Квебек и ще поддържат контакт. Помоли секретарката да открие телефона на Трокмортън и да провери дали може да уреди полет до Монреал. След няколко минути секретарката се обади с телефонния номер и с две резервации за полет по-късно през деня.