— А господин Глисън ми обясни, че Тунук не е човек, а зъл дух — добави Остин.

Баркър го погледна през тъмните стъкла и каза:

— Доста по-сложно е. В инуитската култура Тунук наистина се смята за зло. Той е въплъщение на това хитроумно светлинно шоу на тавана. Но подобно на други народи в човешката история, хората от Севера са почитали онова, от което са се страхували най-много.

— Значи Тунук е божество?

— Понякога. Все пак мога да ви уверя, че шефът на „Океанус“ си е съвсем истински човек.

— Признавам си грешката. Щом не е Тунук, какво е истинското му име?

— Той предпочита да пази самоличността си в тайна. Ако ви харесва да го наричате Тунук — моля. Бил е наричан и с много по-лоши имена от конкурентите си. Стои далеч от светлините на прожекторите и на нас, неговите служители, се пада участта да го представляваме. Лично аз работя за „Аврора“, която е дъщерна фирма на „Океанус“.

— Каква точно е работата ви в „Аврора“?

— Аз съм генетик.

Остин огледа стаята.

— Това тук ми се вижда доста далеч от генетиката.

— Обичам понякога да излизам от лабораторията. Аз предложих „Океанус“ да спонсорира изложбата. Имам пряк интерес към киолая. Дядото на моя дядо е бил капитан на китоловен кораб от Нова Англия. Живял е с племето и се е опитал да спре лова на моржове, който довел до изчезването им.

— Господин Глисън ми каза, че останалите ескимоси прогонили киолая, защото били крадци и убийци.

— Правели са онова, което е било нужно, за да оцелеят — каза Баркър.

— Много бих искал да остана, но ще се наложи да ме извините — каза Глисън. — Господин Остин, обадете ми се някой пък и ще поговорим надълго и нашироко.

Когато Глисън си тръгна, Остин се обърна към събеседника си.

— Кажете, доктор Баркър, с какъв точно бизнес се занимава „Океанус“, че се нуждае от услугите на генетик?

Замръзналата усмивка изчезна.

— Стига, Остин. Сами сме и вече не е нужно да разиграваме това представление. Много добре знаете с какво се занимава „Океанус“. Проникнахте във фермата на Фарьорските острови, причинихте куп щети и убихте един от хората ми. Няма да го забравя.

— Гледай ти! — възкликна Остин. — Е, сега вече съм съвсем смаян. Явно ме бъркате с някой друг.

— Не мисля. Датската преса публикува навсякъде снимката ви. Нали се сещате, станахте истински герой в Дания заради спасяването на моряците след онзи сблъсък.

— Сблъсък, устроен от вашата компания — отвърна Остин, отказал се от всякакви опити да се преструва.

— И който щеше да изпълни задачата си, ако не си бяхте напъхали носа, където не трябва. — Мекият и възпитан глас се бе превърнал в ръмжене. — Е, това вече свършва. За последен път се месите в бизнеса ми.

— Във вашиябизнес? Мислех, че сте скромен служител на „Океанус“, доктор Баркър… или да ви наричам Тунук?

Баркър свали очилата си и бледосивите му очи се впериха в Остин. Движещите се цветове танцуваха върху пепелявите му черти като върху екран.

— Не е важно кой съм. Това каквосъм има пряка връзка с бъдещето ви. Аз съм твоята смърт. Обърни се.

Остин хвърли поглед през рамо. Зад него стояха двама набити мъже и му препречваха пътя. Бяха затворили вратата, за да не влезе някой неканен гост. Остин се зачуди кое ще му даде по-добър шанс — да блъсне Баркър през витрината или да си пробие път през мъжете към изхода. Тъкмо реши, че не му харесва нито една от възможностите, когато на вратата се почука и вътре надзърна Макдъгъл.

— Здрасти, Кърт. Търся Чарли Глисън. Извинявай за безпокойството.

— Няма проблем — каза Остин. Макдъгъл не бе тежката артилерия, но все пак щеше да свърши работа.

Стражите погледнаха Баркър, който отново си сложи тъмните очила и дари Остин с ледена усмивка.

— До следващата ни среща — каза сухо и тръгна към вратата. Стражите отстъпиха, за да му направят път, и секунда по-късно тримата мъже изчезнаха сред посетителите.

Остин и Макдъгъл не останаха дълго заедно: Мак забеляза някакъв сенатор, който бе приятел на Смитсъновия институт, и се втурна към него с надеждата да изкопчи допълнителни средства. Остин се помота сред останалите гости и когато обявиха, че започват състезанията с кучешки шейни, тръгна обратно към ротондата. Зърна познати кестеняви коси, спускащи се до голи рамене. Тери явно усети погледа му, обърна се и го изгледа яростно. После се усмихна.

— Кърт, каква приятна изненада. — Докато се ръкуваха, го изгледа от глава до пети. — Изглеждаш доста представително в смокинг.

Остин не очакваше такава дружелюбна реакция след размяната на хапливите реплики на излизане от мемориала на Рузвелт.

— Благодаря. Надявам се да не мирише прекалено силно на нафталин.

Тя оправи ревера му, сякаш бяха на танцова забава по случай края на учебната година.

— Всъщност миришеш доста приятно.

— Ти също. Тази цветиста размяна на комплименти означава ли, че сме отново приятели?