— Впечатлена съм от аналитичните ти способности. Чух, че си бил голяма работа.

— Работих като следовател много по-дълго, отколкото като жив щит. Всеки агент полага огромни усилия да се добере до отдела за охрана, особено в президентския екип, а успее ли, мечтае да напусне и да се върне при разследването.

— Според теб защо е така?

— Отвратително работно време, загубваш власт над собствения си живот. Просто стоиш и чакаш някой да стреля. Мразех тая работа, но нямах избор.

— Работил ли си в президентския екип?

— Да. Трябваха ми години упорит труд, за да стигна дотам. После бях две години в Белия дом. През първата година ми се стори чудесно, през втората — вече не толкова. Непрестанно пътуване, сблъсъци с някои от най-самолюбивите хора в света и те третират по-зле от градинаря. Особено ми допадаха разни младоци от кабинета, дето не могат да различат собствения си задник от дупка в земята, но не пропускаха да ни газят за каквото им хрумне. И най-смешното е, че тъкмо напуснах тази работа, когато ми възложиха да охранявам Ритър.

— Звучи ободряващо, като имам предвид, че и аз хвърлих години от живота си, за да стигна до същото положение.

— Не казвам, че не си струва. Да летиш с президентския самолет е страхотно преживяване. А ако президентът на Съединените щати те похвали за добрата работа, също е адски приятно. Просто казвам, че не вярвам на големите приказки. В много отношения това си е като да охраняваш когото и да било. В отдела за разследване поне можеш лично да арестуваш злодеите. — Той помълча и погледна през стъклото. — Като стана дума за разследвания, Джоун Дилинджър наскоро се върна отново в моя живот и ми направи предложение.

— От какъв вид?

— Да й помогна в издирването на Джон Бруно.

Мишел едва не изскочи от пътя.

— Какво?

— Нейната фирма е наета от хората на Бруно.

— Извинявай, тя не знае ли, че със случая се занимава ФБР?

— И какво от това? Хората на Бруно могат да наемат когото си искат.

— Но защо да замесва и теб?

— Даде ми обяснение, което не прозвуча убедително. Тъй че не знам.

— Ще се съгласиш ли?

Той я погледна.

— А ти как мислиш? Да приема ли?

Тя бързо се озърна към него.

— Защо ме питаш?

— Изглежда, че имаш подозрения спрямо нея. Ако е била замесена в убийството на Ритър, а сега се замесва в отвличането на треторазреден кандидат-президент, става доста интересно. Е, да приема ли, или не… Мик?

— Първата ми мисъл е категорично не. Не приемай.

— Защо? Боиш се да не загазя?

— Да.

— А сега кажи втората мисъл, която несъмнено е много по-лукава и егоистична.

Тя го погледна, видя развеселеното му лице и се усмихна виновно.

— Добре, втората ми мисъл е да приемеш.

— Защото тогава ще имам достъп до вътрешна информация от разследването. И мога да ти подавам всичко, което узная.

— Е, не всичко. Ако между вас двамата отново пламне старата страст, не бих желала да задълбавам в подробности.

— Не се бой. Женските на паяка „черна вдовица“ изяждат мъжките. Първия път се отървах по чудо.

Около два часа след като напуснаха Райтсбърг, те стигнаха до дома на Лорета. Наоколо нямаше патрулни коли, но вратата бе преградена с жълта полицейска лента.

— Изглежда, не можем да влезем — каза Мишел.

— Да, така изглежда. А синът й?

Мишел извади листчето от чантата си и набра номера. Човекът отговори и двамата се споразумяха за среща в едно кафене в центъра. Докато Мишел се готвеше да потегли, Кинг я спря.

— Само секунда.

Той изскочи от джипа, разходи се напред-назад по улицата, после зави зад ъгъла и изчезна от поглед. Няколко минути по-късно излезе иззад къщата на Болдуин и се върна в джипа.

— За какво беше всичко това? — попита Мишел.

— Нищо особено. Само се уверих, че Лорета Болдуин има хубава къща.

На път към центъра минаха край няколко патрулни коли, паркирани на кръстовищата. Полицаите оглеждаха внимателно пътниците във всеки автомобил. Горе в небето кръстосваше хеликоптер.