— А връзката с другите места?

— До голяма степен са свързани с главните събития в живота на Алън Тюринг, с изключение на трите години, прекарани в Принстън. Роден е в лондонския квартал Падингтън, следвал е в Кеймбридж, защитил е докторат в Принстън. После се връща в Кеймбридж, работи в Блечли Парк, а след войната преподава в университета в Манчестър. През петдесет и четвърта година слага край на живота си в дома си в Уилмслоу, графство Чешър.

— Всичко това означава, че Мънк е решил да посети местата, където е живял и работил негов близък роднина — отбеляза Мишел. — Но може да означава и съвсем друго.

— Може би.

— Окей. Какво да правя аз, докато ти се забавляваш с една омъжена жена?

— Довечера ще правиш компания на Виджи, но Хорейшо настоява да поговори с теб преди това. Много ще бъда доволен, ако ти остане време да пообиколиш централната сграда и да потърсиш някоя тайна стая.

— А ако не искам да разговарям с Хорейшо?

— Не те насилвам — сви рамене Шон. — Но той искрено желае да ти помогне.

— Как по-точно? — вдигна вежди тя. — Като заговорничи с близките ми и се рови в миналото ми?

— Ето ти адреса му — кратко отвърна Шон и плъзна друго листче по масата.

— А ти какво ще правиш междувременно?

— Ще се подготвям за предстоящата среща.

— Понякога адски ме дразниш! — сбърчи вежди тя.

— Тъй ли? Защо ли това чувство ми е познато?

През следващия час Мишел направи подробен оглед на първия етаж на централната сграда, стараейки се да не привлича вниманието. Отби се в залата за билярд, библиотеката, стаята за пушене, разходи се из оръжейната зала със стари пушки и пистолети, огледа малката приемна и помещението с ловните трофеи, по чиито стени бяха окачени препарирани глави на различни животни. Но никъде не откри следи от нещо необичайно. Уморена от разходката сред проядената от червеи тъмна ламперия и дебелите персийски килими, тя излезе навън да подиша свеж въздух и да обмисли възможностите.

Все още беше рано за Виджи. Мишел въздъхна, влезе обратно в сградата и продължи обиколката си. Половин час по-късно скочи в джипа и потегли към квартирата на Хорейшо.

— Правя го само заради Шон — предупредително рече тя, след като психологът я покани в стаята, в която беше разговарял с Виджи.

— Радвам се, че дойде, независимо от мотивите ти — каза той. — Веднага ще добавя, че присъствието ти в психиатричната клиника е оставило доста дълбоки следи. Успяла си да разкриеш един престъпник и практически да спасиш живота на онази жена. Предполагам, че си доволна.

— Да, чувствах се прекрасно до момента, в който Шон ми съобщи, че желаеш да разговаряш с мен.

— Опитвам се да си върша работата, нищо повече.

— Виж какво, дай да си изясним нещата — намръщено рече тя. — Присъствах на всички сеанси, правих съответните упражнения, отговарях на обидните ти въпроси, излях си душата пред теб, междувременно спипах един наркодилър и както отбеляза преди малко, спасих живота на една невинна жена. От всичко това трябва да заключим, че съм излекувана, нали? Ето защо предлагам да спестим част от парите на Шон и всеки да върви по пътя си. Лично аз възнамерявам да се заловя с моятаработа, а на теб предлагам да се върнеш към своята, макар че не ми е много ясно какво всъщност правиш.

След тези думи тя стана и се обърна към вратата.

— Не си излекувана! — дрезгаво извика той и тя стреснато се обърна. — Дори нямаш напредък в лечението. Принуден съм да те уведомя, че все още си много зле, госпожице! Нещата ще продължават да се влошават и не е далеч денят, в който така наречената ти работаще те прати на оня свят, най-вероятно в компанията на Шон. Ако не ти пука от чутото дотук, върви си. Качвай се на боклукчийската кофа, която наричаш автомобил, и тръгвай към ада! Но не ми дрънкай, че си излекувана,защото не понасям подобни глупости! За да се излекуваш наистина, трябва да положиш някакви усилия, а не да заблуждаваш себе си и околните. Не можеш просто да се примиряваш с жалкото си съществуване, преструвайки се, че всичко е наред. Трябва ти смелост, а не примирение и самозаблуда. Ще ти призная, че вече ми писна!

Обзета от сляпа ярост, Мишел сви юмруци. Тялото й се стегна.

— Я се погледни — кротко отбеляза Хорейшо. — И в момента кипиш от гняв. Усещаш ли колко бързо кипваш, Мик? Само от няколкото думи, които ти казах. Верни, но все пак само думи. На това му се вика загуба на самоконтрол. Искаш да ми видиш сметката, нали? Да, да, знам, че е така. Излъчва го всяка молекула на тялото ти. По същия начин си искала да убиеш онзи нещастник в бара. С тази разлика, че тогава си пожелала първода се самоунищожиш, а после — когато яростта ти е станала непоносима — си се нахвърлила върху избран напосоки противник. В момента обаче си трезва и студена като камък. Но попадаш в плен на яростта и единственото ти желание е да ми откъснеш главата. На това му викам влошаване. Какво ще последва? Може би нов пристъп на ярост, предизвикан от погледа на случаен минувач? Или от някой, който, без да иска, те е блъснал в метрото? Може би няма да харесаш миризмата на някого? Всичко опира до вътрешната ярост, Мишел. Яростта, която трябва да овладееш още сега.

— А ако не искам? — глухо попита тя.

— Губиш. Печелят демоните. Изборът е твой.

Мишел се върна на мястото си с бавни, почти незабележими движения.

Хорейшо я наблюдаваше втренчено. Очите й останаха заковани в пода, по шията и раменете й пробяга лек тик.

— Не знам какво искаш от мен! — Гласът й прозвуча глухо и колебливо.

— Мога да проявя лекомислие и да ти кажа истината право в очите — въздъхна той. — Не действам така. Искам да разговаряме, Мишел. Това е всичко. Искам да ти задавам въпроси и да изслушвам отговорите ти, но преди всичко искам да разговаряме. За теб, за живота ти. Ще можеш ли?