В началото на октомври 335 г. Тива капитулирала. Ала дори онези, които вече били по-отблизо запознати с концепцията на Александър в стил „политик в действие“, не очаквали толкова сериозни последици. Заповедта формално била издадена от Коринтския съюз, обаче именно Александър настоявал да бъде Тива срината до земята. Градът бил опустошен и подпален, като били допуснати само няколко символични изключения — свещените храмове (тъй като било недопустимо Александър да падне до ниското ниво на варварина Ксеркс) и къщата на поета Пиндар (живял по времето на нашествието на Ксеркс, автор на одите в прослава на гръцките победи, които се рецитирали на всичките панелински игри). Александър явно бил майстор и на пропагандните жестове. Но това бил не толкова добронамерен жест, колкото добре пресметнато решение за заглушаване на потенциалната гръцка опозиция изобщо или поне срещу намерението на Александър да оглави похода срещу Персия. Все пак не се изисквала кой знае каква гениалност, за да бъде поощрен духът на панелинизма, след като на него се дължало решението на гърците да се надигнат в подкрепа на похода срещу Персийската империя. В това отношение — както впрочем и в много други — Александър се показал по-верен ученик на баща си, отколкото на Аристотел.

През лятото на 324 г. в Опи на река Тигър, на север от Вавилон (недалеч от днешния Багдад), Александър трябвало да се справя с внезапно избухнал бунт. И преди се случвало неговите македонски войски да се разбунтуват и да проявят смелостта си, при това не срещу врага, а срещу славния им предводител. Все пак си заслужава да се отбележи, че това бил първият смут сред войската по време на десетгодишния, изключително победоносен военен поход. Александър обаче се оказал напълно подготвен за това предизвикателство. Вероятно е съществувала някаква основателна причина да подозира, че ще бъде подложен на подобна провокация като изпитание за могъществото му. Независимо от обстоятелствата той доказал способността си да укротява недоволството на воините си. През краткото му царуване, продължило само дванадесет години, този бунт е недвусмислен белег за сериозна промяна в отношенията между Александър и македонците, в това число и управляващия елит от придворни, пълководци и администратори, наред с множеството редови войници.

За да подчертае сериозността и значението на бунта в Опи, нашият най-добър исторически източник — Ариан — е съчинил дълга възхваляваща тирада в духа на риторичните традиции, наложени в историографията от Тукидид и Полибий. В нея се оправдава и възхвалява цялата му кариера като завоевател на Персийската империя. Несъмнено Ариан по някакъв начин е успял да съчетае речите на двата най-важни източници от своята епоха — на Птоломей и Аристобул. 13 Но резултатът е неговото собствено съчинение, представляващо смесица от преувеличения, полуистини, както и откровени лъжи, примесени с няколко реални исторически факти. Все пак поне в един основен детайл Ариан не се опитва да ни заблуди. Александър започнал царуването си с преосмисляне на достиженията на баща си Филип. Но той се заел с това, само за да наблегне още по-категорично колко огромни са неговите собствени заслуги пред македонците. Това поставя под въпрос и може би хвърля сянка върху цялата кариера на Александър — както преди, така и след възцаряването му. Всякакви сравнения биха били крайно неприятни за младия македонски цар, но не може да има съмнение, че Александър е намирал за още по-досадни сравненията между неговото и бащиното царуване, които биха довели до по-висока оценка на постиженията на баща му или биха внушили по някакъв начин, че той е много задължен на Филип. Доколко това отношение се е дължало само на неговите вродени амбиции или на рефлекса за съперничество, обусловен от културата на онази епоха, или е било плод на стремежите и намесата на майка му, или пък резултат от обидите, нанесени му от Филип, остава само предмет на догадки.

В края на седемдесетте години на XX век след Хр. бяха разкопани три изключително богати на находки гробници сред могилите край Вергина (древната Егея). Не трябва да ни учудва фактът, че най-важната от тях — гробница II — бе обявена от археолога Манолис Андроникос за „Гробницата на Филип II“. Поради липсата на неоспорими доказателства за идентичността на намерените останки, датирането на тази гробница се ограничило до доста субективни преценки. Все пак трябва да се признае, че стилът на откритите там артефакти допуска датиране към третата четвърт на IV век пр.Хр. Високото качество на изработката и обилното количество предмети — да не говорим за местоположението на обекта и за пищното оформяне на гробницата — не оставят много място за съмнения, че наистина са открити следи от царствено погребение на някой от представителите на Македонската династия. Нещо повече: откриването на известен брой дребни статуетки от слонова кост, включително бюстове на Филип и Александър, придават още по-голяма достоверност на тази идентификация. Анализът на мъжкия скелет и неговите зъби ни позволява да предполагаме, че смъртта е настъпила някъде между четиридесетте и петдесетте години. Известно е, че Филип е умрял през юни 336 г. на четиридесет и шестгодишна възраст.

Но не е достатъчно само да се припомни кога е умрял Филип. Както вече споменахме, той бил убит по време на празненствата около женитбата на дъщеря му Клеопатра. Една многозначителна подробност: очаквало се малко след тази женитба Филип да издаде заповед за началото на похода срещу Персийската империя, който той вече бил насрочил. Но защо са го убили? Ето какво е станало (според официалната версия): убиецът Павзаний — който не само че бил сред най-приближените до Филип придворни, но и един от седемте най-предани нему телохранители — бил мотивиран от лична вражда срещу царя, зародила се вследствие на сериозно хомосексуално насилие и унижение, за което не получил никаква компенсация от Филип. Освен това Павзаний бил подпомаган и подстрекаван от своите приятели, сред които най-активни били двама братя от аристократичните кръгове в Линсестия (една от областите в Горна Македония). Съществуват няколко причини, за да се съмняваме в тази официално представяна версия или поне в това доколкото може да се приема за достоверна според оцелелите до наши дни източници. Вероятно биха могли да се намерят основания за подозрения дори спрямо самия Александър за съучастие в замислянето на това кърваво злодеяние. Обвинението срещу него в отцеубийство не може да бъде доказано, ала осъществяването на това престъпление свидетелства за нравите, господстващи сред македонската върхушка от онази епоха.

Александър още от самото начало на присъствието си в царския двор не криел негодуванието си срещу влиянието на македонския аристократ Атал върху Филип. Предишната година Атал убедил Филип да се ожени за неговата племенница и повереница Клеопатра (така тя станала седмата по ред съпруга на македонския цар), докато самият Атал се оженил за дъщерята на един от най-високопоставените пълководци в обкръжението на Филип — Парменион, който тогава оглавявал и дворцовата администрация. Атал не криел очакванията си от женитбата на Клеопатра и Филип да се роди дългоочакваният законен наследник на македонския трон. Това недвусмислено обвинявало Александър като незаконно роден или поне като недостатъчно достоен претендент за короната. Причината се криела в това, че майка му Олимпия не притежавала чистокръвно потекло от клановете на македонската аристокрация, тъй като била гъркиня от Епир. Александър реагирал така яростно, че баща му се принудил да го отстрани от двора заедно с майка му Олимпия, което по-скоро приличало на изгнание. Все пак майката и синът оставали в пределите на царството. Олимпия предпочела да се оттегли в двора на своя брат Александър, цар на молосите. Вероятно в знак на помирение (или поне като опит за предотвратяване на евентуалното надигане на молосите срещу него) Филип побързал да ожени дъщеря си от Олимпия — другата Клеопатра (родната сестра на Александър) за вуйчо му Александър, цар на молосите. Именно по време на тази сватба Филип бил убит. Така двойната царска сватба приключила с погребението на македонския владетел.

Нещо повече: някои антични източници твърдят, че Олимпия и Александър съзаклятничели с цел да бъде отстранен Филип, при това колкото може по-бързо, за да не бъде Александър лишен от възможността да наследи престола. Особено красноречив в тази връзка бил следният епизод: след като Филип отменил заповедта си за изпращане на Александър в изгнание и го повикал при себе си в столицата Пела, царският син започнал тайни преговори за женитба с дъщерята на Пиксодарий от Кария — персийски сатрап от Мала Азия с второстепенно влияние. Очевидно Александър предприел тази стъпка, защото се опасявал от дипломатически и династични усложнения около замислената от него женитба, още повече че до неотдавна самият Филип преговарял с персиеца за женитбата на дъщеря му с Архидей (природен брат на Александър). Когато узнал за тези тайни преговори, Филип прогонил от двореца петима от най-близките приятели на Александър, на които се наложило да поемат вината вместо него: Птоломей и Харпал от Горна Македония и тримата гърци: критянина Неарх, заселил се в Амфиполис, както и братята Еригий и Лаомедон от Митилен на остров Лесбос.

Тази петорка от Пела представлявала доста интригуващ пример за състава на македонския елит, сред който присъствали представители на няколко нации — същия елит, за чието събиране и насърчаване Филип полагал толкова усилия. Петимата можели да послужат като красноречива илюстрация и за това как Александър подбирал най-близките си приятели извън кръга на приближените към баща си. В случая не е най-важното дали Александър имал правото да постъпва така или само се опасявал, че Филип възнамерява да го лиши от престолонаследието. Най-важното е, че Александър по всяка вероятност е подозирал това и силно се е опасявал от подобна възможност с фатални за бъдещето му последици.